— Това не е нещо, от което трябва да се срамуваш — опитах.
— Не знам още. Сигурно ще е ад, докато се разкрия.
Не бях сигурна какво трябва да кажа, затова замълчах и вместо това сложих ръката си върху нейната. Маргарет вдигна поглед и се усмихна боязливо.
— Но защо идваш тук посред нощ, Джули? Едва ли само за да ми разкажеш за дядо си.
Дръпнах ръката си. Гледах Маргарет в продължение на няколко секунди.
— Преди да ти кажа каквото и да било и да ти обясня за какво имам нужда от помощ, съм принудена да те предупредя, Маги. Може да стане опасно, ако се включиш в това, с което се занимавам напоследък.
— Какво имаш предвид? Опасно?
Разказах й за химикалката, която открих в гората, за взлома вкъщи, за нападението над дядо и опита за отвличане. Когато казах, че предполагам, че вината за всичко е в химикалката, Маргарет зяпна от учудване, особено като споменах, че Чарлз Фрогъл също е знаел за нея, преди да умре.
— И ти мислиш, че той е имал нещо общо с взлома? — попита Маргарет.
— Не знам. Просто не мога да си представя кой друг може да е знаел за химикалката. Тези, които нахлуха у дома, със сигурност търсеха още нещо, освен мен.
Маргарет кимна бавно.
— Той не е бил убит, нали?
— Кой?
— Фрогъл.
Загледах се в нея за известно време.
— И аз това се чудя — отговорих накрая.
Маргарет сведе поглед и се заигра с пръстите си.
— Сега разбираш ли какво искам да кажа с „опасно“?
Маргарет кимна, без да вдига глава.
— И ако не искаш да ми помогнеш, ще те разбера много добре. Но не знам кой друг мога да помоля, Маргарет. Разбира се, можех да попитам Глен, но ти, е, ти си по-смела от него.
Маргарет ме погледна отново и лека усмивка пробяга по лицето й.
— Тогава какво имаш предвид под „помощ“? Досега не съм чувала за нещо, с което не можеш да се справиш сама.
Събрах малко въздух в дробовете си и издишах.
— Ясно е, че ти си най-добрата от нас в компютрите.
Този път Маргарет се усмихна малко по-широко.
— Предполагам, че ме бива.
— Достатъчно добра ли си, за да можеш да хакнеш други компютри?
Маргарет наклони глава първо наляво, после надясно.
— Първото нещо, за което имам нужда от помощ, е да вляза в електронната поща на Чарлз Фрогъл.
Маргарет ме погледна стреснато.
— Искаш това! — възкликна тя. — Но полицията не го ли е направила вече?
— Сигурно, но не ми казват нищо. Трябва да разбера с кого е контактувал Фрогъл, след като говорих с него. Трябва да открия дали има нещо общо с всичко това.
— В такъв случай може би трябва да провериш и на кого се е обаждал.
— Е, това беше другото нещо, за което исках да те помоля да ми помогнеш.
Маргарет започна да се смее.
— Значи ще трябва да се промъкна до компютъра на татко, но и преди съм го правила, мисля, че ще се справя.
— Супер.
— За кога ти трябва информацията? — попита Маргарет и се прозина.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Окей. Ще видя какво мога да направя утре. Но сега трябва да поспя малко. Ако изобщо успея да заспя отново след всичко, което ми разказа.
— Разбирам.
— Но хей! — каза Маргарет и се изправи. — Трябва да можем да комуникираме, без да се налага да идваш тук през нощта. Изчакай малко.
Маргарет се промъкна до вратата, отвори я и изчезна някъде в апартамента. След няколко минути се върна обратно.
— Ето, вземи го — каза тя и се усмихна затворнически. Колебливо взех от ръката й един чисто нов мобилен телефон.
— Но аз нямам никакви пари, с които…
— О, не говори глупости. Баща ми има много такива. Дори няма да забележи, че един е изчезнал. Сложих вътре СИМ карта и освен това ще имаш стотици безплатни минути, за да можеш да ми звъниш. Не знам на кого е регистрирана картата, но сигурно фирмата на баща ми плаща. По принцип е така.
— Но аз никога преди не съм използвала мобилен телефон.
— Не си ли?
Тя се засмя леко.
— Много е просто. Гледай, сега ще ти направя един кратък курс.
38
„Може би е глупаво от моя страна — мислех си, докато вървях към вкъщи след посещението при Маргарет — да се прибирам посред нощ, в тъмнината.“ Но трябваше да отида отново до дома си. Бях принудена да използвам химикалката още веднъж. Имах нужда от нея. А ако някой се опиташе да ме хване, носех полицейската аларма на врата си. Ако исках да стигна до дъното на всичко това, тогава трябваше да се възползвам от всякаква помощ. А химикалката можеше да ми помогне.
Когато влязох в „Удсвю“, видях, че гарваните не бяха там. И добре че не бяха! Гледах голямата къща, която стърчеше в тъмнината, и мисълта, че дядо никога повече няма да бъде там с мен, подкоси краката ми. „Господи — мислех си, — какво ще правя с всичко това? Мазе, два етажа, таван с тайно помещение плюс хамбар и необработена земя.“ Замислих се, че получих и кола, така че трябваше да се опитам да я взема от спешното отделение в центъра по един или друг начин. Може би щях да накарам някого от полицията да я докара дотук.