Както и да е — когато светлината изчезна, изскочих от дупката и побързах да я заровя.
Другото странно нещо е, че днес почвата в нивата изглежда по-свежа. Или във всеки случай по-плодородна. Нещо стана там, сигурен съм. И аз ще открия какво.
Препрочетох записката още веднъж само за да се уверя, че очите не ме лъжат. Беше почти като че ли аз самата съм го написала. Дядо бе преживял абсолютно същото нещо като мен.
Значи така беше открил химикалката. Но защо е лежала в нивата ни? Дали някой я беше оставил там, или я бе заровил?
Отгърнах на следващата страница. Записката беше написана осем дена по-късно.
„Удсвю “ 26 август 1946
Седя и се усмихвам. Въпреки че татко беше зает, успях да го накарам да дойде с мен в нивата. Изражението на лицето му не може да се опише.
Когато пристигнахме до малкото парче земя, с което бях експериментирал през последната седмица, татко щеше да припадне от изненада. Никога преди не бях виждал някого да зяпа така. Той стоеше зашеметен и гледаше втренчено в земята, от която се подаваха няколко миниатюрни стръка — свежи и зелени. Репичките, които бях засадил, стояха плътно разположени една до друга.
Татко затвори уста име дари с най-широката усмивка, която някога бях виждал. Не мисля, че някога е бил по-щастлив.
Наистина ли дядо бе написал това? Не звучеше като човека, с когото бях живяла почти през целия си живот.
Разлистих нататък, но спрях. Видях, че в продължение на много години няма нито една записка. Проверих дали страниците не са били откъснати, но не бяха. Следващата бележка дядо бе написал след седем години.
„Удсвю 9 септември 1953
Всичко е по-различно сега — въздухът, звуците. Всичко върви по-бързо. Странно е как нещата могат да се променят. Сигурно и аз съм различен. Щеше да е учудващо да не съм.
Имам няколко идеи как можем да подобрим земеделието, да оправим почвата и да се сдобием с по-големи реколти. Трябва да разчистим повече терен, да използваме изкуствен тор, да вземем повече животни, да се развиваме лека-полека така, че постепенно да можем да продаваме някакви стоки. Татко смята, че това е добра идея. Мама плаче. Както обикновено.
Но това, което мисля да направя първо, е да разгледам по-внимателно предмета, който намерих. Не успях да го направя, преди да замина, но често се усещах, че жадувам за него. Трябва да е изключително специален, след като светеше толкова силно в нивата през онази нощ и почвата стана толкова плодородна оттогава. И след като… Карл полудя заради него.
Във всеки случай има нещо особено в него.
И сега ще разбера какво.
„След като Карл полудя заради него.“
Само това беше написал за брат си. Но нямаше съмнение, че причината да няма нито една записка в дневника между 1946 и 1953 година беше убийството. Сигурно не бяха разрешили на дядо да вземе дневника в затвора. Или може би той просто го беше оставил.
Продължих да чета:
„Удсвю“, 14 септември 1953
Толкова е странно пак да съм тук, в стаята си, след всичко, което се случи. Като че ли беше вчера, а всъщност изминаха седем години.
Седем години.
Седем дълги мъчителни години.
Мисля, че трябва да напиша какво се случи, за да стане малко по-разбираемо. Може би така кошмарите ще изчезнат от сънищата ми.
Спомням си, че още не бях заспал. Лежах и си мислех защо във вестниците не пишеше нищо за северното сияние, когато подът пред вратата на стаята ми изскърца. На прага стоеше Карл. Надигнах се от леглото.
— Какво има? — попитах го. — Защо се промъкваш така?
Карл не отговори. Влезе в стаята ми с безшумни стъпки.
— Къде е? — каза той.
— Кое?
— Знаеш за какво говоря. Предметът, който откри. Къде е той? Искам да го видя.
Гласът на Карл беше по-мрачен и груб от обикновено. Не звучеше като себе си.
— Сега ли? — попитах.
— Да. Къде е?
Карл не изчака да му го покажа. Вместо това започна да мести книги, дрехи, отвори чекмеджетата и изхвърли всичко, което имаше в тях. Изправих се от леглото. Карл продължи да търси и в най-долното чекмедже откри кутийката, която бях направил за химикалката. Очите му заблестяха, когато я отвори, и най-вече когато извади химикалката. Но това беше прекалено.
Вкопчих се в него, взех химикалката и го изблъсках. Помолих го да излезе, но преди да успея да реагирам, Карл вече се бе нахвърлил върху мен. Опита се да изтръгне химикалката от хватката ми, но аз я държах здраво. Засили се да ме удари, но аз отскочих назад. Той се вбесяваше все повече и повече. „Дай ми я! “ — викаше постоянно, но аз отказвах да му я дам.