Карл хвана ръцете ми и така останахме, вкопчени един в друг, мерейки силите си. И аз, който винаги съм бил по-слабият от двама ни, не можех да проумея защо изведнъж ми беше толкова лесно да държа брат си на разстояние. Същевременно нещо странно се случваше с мен. Като че ли можех да виждам и чувам мислите му — какво бе решил да направи, ако се сдобиеше с химикалката. Щеше да я използва, щеше да ме отстрани от пътя си завинаги, да изтича до кухнята долу и да вземе един нож. След това щеше да забие ножа дълбоко в корема ми и нямаше да спре, докато не си поемех последен дъх. Видях го!
„Това няма да се случи — помислих си. — Карл е луд, това не е моят брат, той се е побъркал напълно.“ Междувременно Карл се бе сдобил с нови сили и се опитваше да извие китката ми към себе си.
И тогава всичко се случи светкавично. Карл ме бутна назад, аз се препънах в една от книгите, които беше съборил, и паднах на земята заедно с него. Сгромолясахме се силно върху дървения под — първо аз, после той.
Спомням си, че задържах дъха си и стегнах тялото си, защото Карл щеше да падне върху мен. И когато това се случи, като че ли всичко замря. Карл изстена, очите му се разшириха и аз усетих, че химикалката се е забила в корема му. Брат ми лежеше с цялата си тежест върху мен, а очите му се навлажниха и заприличаха на стъкло. Опита се да диша, но едва успя да си поеме въздух — първо бавно, след това все по-бързо и по-бързо, а междувременно подът под нас се покри с кръв.
След това той спря да диша. Очите му натежаха, опита се да каже нещо, но от устата му не излязоха думи. Накрая се отпусна върху гърдите ми.
Успях да върна химикалката в кутийката, преди полицията да дойде. Сложих я в чекмеджето под няколко листа, затиснати с друга кутия. Знаех, че следователите ще търсят оръжието, с което убих брат си, затова намерих един нож с подобна дебелина и го натопих в кръвта. За мое най-голямо облекчение така и не ми зададоха въпроси — нито полицията, нито адвокатите. А и за какво всъщност да ме питат? Аз бях направил самопризнание. Освен това никой нямаше да ми повярва, ако бях свалил картите на масата. Така че реших да оставя истината само между мен и брат ми.
Не знам как мама и татко успяха да ми простят. Може би просто не могат да понесат мисълта да изгубят и двама ни. Въпреки това всеки ден, всеки час виждам в очите им скръбта, която никога не изчезна.
Може би ми помогна малко, че написах това. Не знам. Надявам се. Надявам се, че сега ще ми е по-лесно да спя.
Разказът на дядо ме накара да се изпотя. Не можех да повярвам, че е стоял седем години в затвора, за да не разбере никой какво всъщност се е случило с брат му.
И все пак май го разбирах. Бил е повлиян от силите на химикалката, когато това се е случило. Затова е успял да държи брат си на разстояние, затова е могъл да мисли рационално и хитро, след като брат му е умрял. И постепенно е започнал да идва на себе си.
След това дядо разказваше как се е опитал подробно да изучи химикалката.
„Удсвю 17 септември 1953
Бързо разбрах, че все още има нещо странно покрай химикалката. Когато извадих кутийката, която бях направил по-рано, и я разгледах отблизо, забелязах, че някаква фигура е прогорена в дървото. Беше скорпион. И веднага разбрах какво се бе случило, въпреки че не можех напълно да го осъзная.
Кутията, която затискаше кутийката с химикалката, имаше абсолютно същия знак на дъното. Листовете помежду им също бяха прогорени. Колието на баба, което се предаваше от майка на дете безброй поколения наред и което се намираше в горната кутия, по някакъв начин беше влязло в контакт с химикалката. Почти като че ли се бяха привлекли взаимно. Как иначе можеше да се появи абсолютно същият знак?
Това частично обясняваше нещата, но същевременно не ги изясняваше напълно. По какъв начин и защо едно колие можеше да реагира на химикалката?
Дядо продължаваше с експериментите си. Прочетох, че е писал с химикалката, че е станал силен — точно както се случи с мен.
Една нова записка ми привлече окото.
„Удсвю 20 септември 1953
Богат съм.
Или поне се надявам, не съм. Само трябва да го направя както трябва. Но първо искам да разкажа какво преживях. Толкова е ненормално, че едва го проумявам.
Написах „ПАРИ“ с химикалката, но вместо да се случи нещо с мен, този път на листа се появи карта. Тя ме изведе в гората Ухурия. Вървях все по-навътре и по-навътре, докато не се уверих, че съм разчел картата правилно, и не стигнах до мястото, до което ме отвеждаше тя.