И там, дълбоко в една пропаст, лежеше мъртъв човек. Беше лесно да се установи, че е мъртъв от доста време. Можех да видя черепа му. Когато проверих дрехите му, за да разбера дали има някакви документи за самоличност, вместо тях открих това, което бях пожелал.
Пари.
Веднага схванах, че монетите са стари и редки, че най-вероятно струваха цяло състояние. Така че ги взех със себе си.
Когато се върнах в цивилизацията, не можех да се правя, че нищо не е станало. Трябваше да съобщя за намереното тяло. Мисля, че ще напишат нещо за него в „Холоуей Диспеч“ след ден-два. Но за монетите не споменах нищо.
И така.
Сега ще изляза да погледам тъмните облаци, които са надвиснали над Холоуей. Като че ли цялата светлина на света е изчезнала. Има нещо странно и покрай тях — не се движат.
Вдигнах поглед от дневника. И преди ли се беше случвало това, което сега ставаше в Шормаут? Тук, в Холоуей?
„Странно, че вестниците не са се досетили“ — помислих си. След това осъзнах, че не съм чела нито един вестник в последно време. Бях толкова заета със себе си.
Прилошаваше ми, като си помислех, че дядо е ограбил мъртвец, че е станал богат точно по този начин. И като знаех колко спестовен беше, щом ставаше дума за пари, не беше никак странно, че състоянието му бе нараснало на 17 милиона лири през последните 50 години. Особено след като беше инвестирал и в недвижими имоти.
Значи химикалката ни пазеше и същевременно ни придаваше малко по-различен характер, когато бяхме повлияни от нея. Може би затова дядо ме предупреди да не я използвам. Във всеки случай трябваше да внимавам и да я употребявам само когато е наложително. Но бях принудена да я използвам един последен път.
45
Въпреки че не беше минало много време, откакто последно писах с химикалката, ръката ми се разтрепери, щом я допрях пак до листа. Написах трите имена на татко — Том Клифърд Мур, с възможно най-големи и ясни букви. Докато чаках нещо да се случи, тялото ми се разтрепери така, както никога досега. Може би защото се надявах или защото се страхувах от отговора, който щях да получа този път. Едва се стърпявах да изчакам целия процес, докато буквите прогорят листа както обикновено.
Но нищо не се случи.
Абсолютно нищо.
Изчаках в продължение на няколко дълги секунди, докато накрая смачках листа и го изхвърлих.
Какво всъщност очаквах? Да се появи карта, която да ми покаже географските координати на татко? Снимка на къщата, в която живее? Или адресът на гробището, в което лежи?
Изправих се и започнах да крача напред-назад, докато мислех какво ще правя по-нататък. Разбира се, можех да се опитам да напиша и името на Джуди, но шансовете нещата да се развият по-добре с нея бяха малки. Или може би химикалката действаше само спрямо хора, които още са живи? Може би това беше окончателното доказателство, че татко наистина е мъртъв?
„Ще се опитам — казах си. — Ще напиша и името на Джуди и ще видя какво ще се случи.“ Въпреки че това означаваше да използвам химикалката още веднъж.
Извадих нов лист, готова да напиша името на сестра си. Но тя имаше ли презиме? Нямах представа. Професорът не беше казал нищо за това. Сигурно съществуваха хиляди момичета на име Джуди Мур. Въпреки това допрях химикалката до листа. Ако не друго, то поне щях да изпитам магическите й сили още един път.
Може би щях да продължа да пиша, ако не бях доловила някакъв звук наблизо. Веднага оставих химикалката. Сложих я в кутийката, която дядо беше направил, и я върнах в раницата. Звукът се увеличаваше. Изглежда, че бяха стъпки.
Бяха стъпки.
Някой се качваше нагоре по стълбището.
Но аз не се уплаших, въпреки че стъпките бяха тежки и бавни. Някой спря точно пред стаята ми. Видях обувките му — лъснати и красиви. И без да знам откъде бях толкова сигурна, се чух да казвам:
— Можеш направо да влезеш, чичо Уейн.
46
Уейн Мур се показа бавно на отвора на вратата, спря на прага. След това се усмихна предпазливо.
Опитвах се да не го зяпам прекалено много, но не можех да се сдържа. Беше точно като че ли снимката на татко бе оживяла. Косата на чичо ми беше гладка и гъста, сресана назад. Носът му беше чип, скулите — изразителни. Но в очите му имаше нещо странно, нещо, което не можех да си обясня. Може би в начина, по който ме гледаше. Като че ли ме изучаваше с поглед.
— Здравей, Джули — каза чичо. — Най-накрая се срещаме — продължи той, докато все още стоеше на прага. Гледах тъмните му очи. — Откъде знаеше, че съм аз?