Гласът му бе плътен и сипкав.
— Видях те, докато идваше към къщата — излъгах.
— Надявам се, че не съм те уплашил.
Поклатих бързо глава.
— Радвам се.
— Защо не си идвал по-рано? — попитах.
Той се усмихна.
— Чакала ли си ме?
— Само преди няколко дена открих, че имам чичо. Но след това се зачудих къде си бил през всички тези години и защо не си се свързал с мен по-рано.
Седнах на леглото. Опитах се да дишам спокойно.
— Последния път, когато те видях, беше на не повече от една година. А ето че сега стоиш тук — голямо момиче, почти жена.
Той поклати глава, сякаш за да каже „как бързо лети времето“.
— Защо идваш едва сега? — повторих въпроса си аз.
По лицето му пробягна болезнена усмивка.
— Защото не ми беше позволено да дойда по-рано. Баща ми, твоят дядо, смяташе, че няма да е добре за теб един ден да срещнеш някого, който толкова много прилича на баща ти. Разбирам го донякъде.
Чувствах се странно. Като че ли наполовина спях, наполовина бях будна. Исках да го попитам за толкова много неща.
— Знаеш ли какво се е случило с татко? — започнах аз. — И със сестра ми?
Чичо Уейн направи една крачка навътре в стаята.
— А, значи си разбрала и за Джуди. Е, Джули, не е лесно да се проумее, дори на мен ми е трудно. Брат ми много ми липсва. Само мога да си представям колко много ти е липсвал на теб баща ти. Не минава и ден, без да си мисля какво се е случило с него.
— Значи не знаеш?
Той поклати глава и въздъхна.
— Искаше ми се да мога да ти дам друг отговор, Джули. Знам само, че си тръгна от „Удсвю“ в нощта срещу Нова година преди петнайсет години и никога не се върна.
Закимах бавно, опитвайки се да мисля.
— Ами сестра ми? Знаеш ли нещо за нея?
Уейн въздъхна отново.
— От това, което видях, сестра ти беше специално дете. През нощите пищеше ли, пищеше. Според татко била обладана от нещо, не знам какво, но знам, че я преглеждаха в болницата. Какво се случи с нея след това, е трудно да се каже, защото Том изчезна, с майка ти постепенно стана невъзможно да се говори, а татко, той… — Уейн отмести поглед за секунда. — Дядо ти не искаше да каже нищо. След като Том изчезна, той не искаше да има нищо общо с мен.
— Защо?
— Защото мислеше, че вината е моя.
Не казах нищо, само чаках да продължи.
— Беше убеден, че съм заплашил брат си по някакъв начин, че той се е уплашил и затова е заминал. Но това не беше така.
— Но защо тогава го е мислел?
Уейн пое дълбоко въздух и бавно издиша.
— Защото аз също бях специално дете, когато бях малък. Защото като деца с Том постоянно се биехме. Мама и татко смятаха, че аз искам да нараня брат си, но това изобщо не е истина. За бога, всички братя се мразят в определен момент. Карат се и се бият.
Той ме погледна и видях колко огорчен и ядосан стана, говорейки за родителите си, и най-вече за баща си.
— Чух, че ти също си бил изпратен в болница като малък. Че си премазал пръста на татко с чук, когато сте били малки.
— Аз също съм чувал тази история — каза той и пак се усмихна леко. — Но не си спомням подобна случка. Ако трябва да съм честен, мисля, че Том сам нарани пръста си. Не уцели един гвоздей или нещо подобно. Като малки се биехме през цялото време, играехме и експериментирахме с всевъзможни странни неща.
Отново кимнах, опитвайки се да разбера дали говори истината, или не.
— Но е вярно, че аз също се озовах в болница. Дължеше се повече на това, че бях способен да правя някои неща, които не можех напълно да обясня. Всички се страхуват от това, което няма обяснение, нали знаеш.
— Какво имаш предвид под „някои неща“?
— Както казах, доста трудно е да се обясни, но ще опитам, доколкото мога.
Чичо Уейн се приближи с още една крачка.
— В училище имаше някои деца от класа ми, които ми се подиграваха и ме дразнеха. Един ден разказах на целия клас, че веднъж Алберт — едно от момчетата, които ме измъчваха, е счупил ръката на брат си нарочно. Никой, дори и аз, не разбираше как мога да знам това. Просто го знаех.
„Точно като мен“ — помислих си и зяпнах от учудване.
— За кратко време се повториха няколко подобни епизода. В училище бях от учениците, които не можеха да четат и пишат толкова добре, а госпожица Буш не криеше, че е изгубила търпение спрямо мен. Един ден, докато четях на глас пред класа, тя ме имитира, защото беше много разочарована, че буквите се разместваха пред очите ми.
— Значи и тя те е тормозила?
Той кимна.
— Какво направи тогава?