— Разказах на всички защо иска да се раздели с мъжа си. Вероятно можеш да си представиш шума, който се вдигна в училище, когато разбраха, че причината за раздялата е директорът и че двамата са имали тайна връзка. Никой не знаеше за това, освен мен. Въпреки че всъщност и аз изобщо не го знаех.
Усмихнах се леко, можех да си го представя. Нали самата аз бях преживяла нещо подобно.
— Така че може да се каже, че нещата се насъбраха. Родителите на Алберт бяха против мен, госпожица Буш и директорът се опитаха да ме изхвърлят от училище и след много размотаване бях изпратен в болницата за изследвания.
— Чак в болницата! — възкликнах аз, като междувременно се опитвах да не звуча твърде заинтересована.
— Хората смятаха, че съм опасен. Дори родителите ми мислеха така. Така че заради това бях изследван обстойно. Ако трябва да съм честен, дори приемах силни лекарства. Разнасяха ме насам-натам, защото така и не разбраха какво ми имаше. Но трябва да кажа, че никога не се бях чувствал болен. Просто малко по-различен. И всъщност толкова ли е лошо да си по-различен?
Загледах се в него за момент, след това поклатих глава. Все повече и повече звучеше като мен.
— Колко дълго трябваше да стоиш в болницата?
— Дълго. Никога не разбраха какво беше сбъркано в мен. Мразех ги — всички хора, които ме преглеждаха, пипаха, бодяха със спринцовки. Те станаха моите врагове, защото усещах, че не ми желаят доброто. Много хора напускаха стаята ми със сълзи в очите, ако мога да се изразя така, след като бях разкрил тях и техните най-големи тайни.
Чичо Уейн се подсмихна.
— Постепенно разбрах, че ако исках един ден да изляза оттам, трябваше да се държа по друг начин.
— Как го направи?
— Научих се да се владея, оставих ги да ме изследват. Гълтах хапчетата, които ми набутваха в устата, и постепенно ме обявиха за достатъчно здрав, за да ми разрешат да опитам пак да се приспособя в обществото. Но бях пропуснал много учебни години и въпреки че бях достатъчно възрастен, за да започна работа, никой не искаше да ме назначи заради миналото ми.
— Тогава какво направи?
— Дойдох тук. Поздравих баща ти, но той ме погледна така, сякаш бях самият дявол.
Кимнах замислено.
— Преди колко години стана това?
— Малко повече от петнайсет години.
— Какво? — зяпнах аз.
— Баща ти изчезна малко след като излязох от болницата.
— Но…
Уейн вдигна ръка, за да ме спре.
— Знам какво си мислиш. През цялото изминало време аз също размишлявах дали татко нямаше право, че има нещо сбъркано в мен, след като Том толкова се страхуваше, че ще навредя на него или на вас, децата. Но така и не стигнах до някакво заключение. Никога не съм искал да нараня някого, най-малко хората, които обичам. Яростта ми беше насочена само към онези, които ми желаеха злото.
Кимнах, опитвайки се да осъзная всичко, което чичо Уейн ми разказа. Явно беше дошъл на Коледа преди петнайсет години, както дядо бе написал в дневника си. И навярно дядо бе мислил, че Джуди е като Уейн по един или друг начин, че тя е наследила лошите гени, особено след като беше стъпила върху онова стъкло, без да започне да кърви след това.
Дядо се бе страхувал. Татко се бе страхувал. И двамата се бяха страхували, че Уейн ще направи същото, което братът на дядо бе направил? Че ще се опита да се сдобие с химикалката?
Или може би Уейн не знаеше нищо за нея?
Не исках да го питам за химикалката, след като тя се намираше в раницата. Не бях сигурна, че мога да се доверя на чичо за всичко, което ми разказа. Поднесе ми история, която беше лесна за разбиране, но аз не го познавах. Не знаех почти нищо за него.
— Въпреки че досега не съм бил част от живота ти, Джули, това не означава, че не ме е било грижа за теб.
Не знаеш какво беше да ме държат далеч от хората, към които принадлежах.
Изучавах го.
— Откъде знаеше, че съм тук? — попитах.
— Реших да пробвам — отвърна той и се усмихна отново.
— Много хубаво си облечен — казах аз и посочих сребристия му костюм.
— Благодаря.
— Богат ли си?
— Ха-ха. Не, не съм особено богат, но исках да изглеждам добре, когато те срещна за първи път.
„Той има отговор на всичко“ — помислих си. И май започвах да разбирам какво видях в очите му. Беше хитър.
И това малко ме плашеше.
— Но интересуваш ли се от пари? — попитах го аз.
— Защо питаш това?
— Сигурно си разбрал, че аз съм наследница на баща ти.
— Да, чух. Нищо от това не ме интересува. Нещото, което исках от него, той ми отне преди много време.
— Значи не е проблем за теб, че аз ще получа всичките му пари?