— Напротив, радвам се, че ще ги вземеш. Но ги използвай за нещо разумно, нещо, което ще е за твое добро и доброто на други хора.
Това беше добра идея.
— Но причината да съм тук, Джули, е, че искам с голямо желание да ти направя едно предложение.
Той си пое въздух.
— Ще ме направиш изключително щастлив, ако дойдеш да живееш при мен, вместо при някое непознато семейство, което социалните служби ще ти намерят.
Уейн протегна ръце пред себе си.
— Знам, че ти идва изневиделица, и не очаквам да отговориш сега. Нито да кажеш „да“ в някакъв срок. Искам просто да знаеш, че съм тук за теб и че с удоволствие бих те опознал, ако и ти имаш желание. Бяхме разделени твърде дълго, Джули.
Не знаех какво да отговоря, така че не казах нищо. Размишлявах дали мога да му се доверя, или не.
— Но защо попечителят ми не знае за теб?
— Какво имаш предвид?
— Когато дядо почина, попечителят ми ми каза, че нямам останали близки, които да се грижат за мен. Никакви роднини. Но името ти трябва да е записано в регистъра за раждания, нали? Попечителят ми не спомена нищо и за сестра ми.
— Може би татко ни е изтрил, не знам. Невероятно е колко неща могат да се направят, ако човек има малко пари.
— Но ако е така, защо го е направил?
— Той правеше всичко възможно, за да ни държи далече едни от други. Но не знам, Джули. Знам само, че семейството е важно, може би най-важното нещо на света. Нека не подминаваме тази възможност. Сигурен съм, че можем да си прекараме добре, ако само имаме желание за това.
Поех си дълбоко въздух и въздъхнах.
— Имам нужда от малко време, за да премисля всичко това. А и скоро ще е погребението и така нататък.
— Разбирам.
— Къде живееш, между другото?
— В едно малко крайбрежно градче, недалеч оттук. Казва се Шормаут.
Шормаут.
И изведнъж разбрах какво си мисли. Като че ли парчетата от пъзела се подредиха точно пред очите ми. И тогава видях, че чичо Уейн също го разбра.
— Упс — възкликна той. — Може би беше глупаво от моя страна да го кажа.
Затегнах хватката си около раницата, отдалечих се на една крачка от него. Той ме гледаше със студен поглед.
Похитителите — тези, които убиха Чарлз Фрогъл, тези, които убиха дядо, бяха работили за чичо ми през цялото време. Сега той бе дошъл да ме хване. Сега, когато бях затворена в собствената си стая. Защото искаше да се сдобие с химикалката точно както брата на дядо. Защо този предмет беше толкова важен?
„Нали знаеш — казах сама на себе си. — Знаеш какво прави с теб тази химикалка, какви възможности открива.“
Чичо Уейн нямаше да я получи.
Нямаше да успее да ме хване.
Трябваше да събера всичките си сили и да мисля. Да открия някакъв начин да избягам навън.
— Можем да го направим по лесния начин, Джули, или да те заболи. Зависи от теб. Къде е химикалката?
Сграбчих още по-здраво раницата, направих голяма крачка встрани, покатерих се на перваза и отворих прозореца.
След това скочих.
47
Очаквах твърдата почва, удара, болката.
Но когато стъпалата ми докоснаха земята, не ме заболя. Стана ми само малко неприятно, защото коленете ми се удариха едно в друго и неволно направих кълбо напред, озовавайки се по лице в купчина студена и влажна шума. Отне ми едва няколко секунди да се изправя отново на крака. Изобщо не се интересувах от мократа пръст по дрехите си. Вместо това проверих дали раницата все още е на гърба ми и побягнах към гората колкото можех по-бързо. Там бях в безопасност. Дори не хвърлих поглед назад към прозореца, където навярно стоеше чичо ми и ме наблюдаваше. Тичах, не усещах краката си. Профучавах над пирени и ливади, корени и клони, навлизах все по-навътре и по-навътре в гората.
Спрях едва когато бях напълно сигурна, че съм сама. Единствената ми компания бяха няколко птички, които хвърчаха във въздуха, далеч от мен.
Значи беше истина.
Чичо Уейн беше пълната противоположност на татко. Опита се да ме заблуди, че е добър и ми желае доброто, че ще живея при него и ще започнем начисто, че ще станем семейство. Не смеех даже да си помисля какво можеше да се случи, ако бях отишла с него в Шормаут или ако не бях успяла да се измъкна от стаята си с химикалката.
Мобилният телефон, който Маргарет ми даде, извибрира от джоба на панталона ми. Извадих го и отворих съобщението, което ми беше изпратила.
„Здравей, Дж. Открих няколко неща. Можеш ли да дойдеш в кафене „Тюдор“ след един час? “
Забързах се към вкъщи, въпреки че колелото на Глен остана в „Удсвю“ — нямаше да рискувам да го взема. Новата ми резервна „мама“ се зачуди какво съм правила, след като цялото ми яке бе оцапано със засъхнала кал. Разказах й, че съм се препънала и съм паднала в училище, съвсем случайно точно на волейболното игрище — там, където бе ужасно мокро и кално. Вилма кимна бавно и ме изгледа недоверчиво. Не знаех дали ми вярваше, а и всъщност изобщо не се интересувах. Тя не беше майка ми. Никога нямаше да бъде.