— Проблем ли е, ако не вечерям с вас? — попитах. — Ще изляза на кафе, за да се видя с една приятелка.
Вилма се загледа в мен продължително. След това ме погали по бузата и се усмихна.
— Добре. Но в такъв случай трябва да обещаеш, че ще си вкъщи преди осем часа.
— Да, добре — отвърнах аз. — Имате ли някое колело, което мога да взема назаем?
Седнах на маса, разположена доста навътре в единия край на кафене „Тюдор“. Оттам можех да следя кой влиза и излиза. Не беше много светло. Въздухът бе изпълнен с гъст цигарен дим. От един джубокс звучеше приглушена кънтри музика. По-навътре в заведението някой играеше билярд.
Бях подранила, така че извадих от раницата тетрадката с теорията на дядо. Виждайки пак името му, се натъжих, но и малко се ядосах. Едва сега, когато беше мъртъв, чувствах, че съм започнала да го опознавам. Всъщност бе странно, че е решил да покаже теорията си на някой друг. Той, който беше пълен с тайни.
Но може би бе искал да провери дали теорията му е възможна, да я предложи на някого, който е запознат с гените и наследяването им. А освен това професор Макдермът живееше в същия град.
Не успях да прочета нищо, защото Маргарет влезе. Усмихна се плахо и седна срещу мен на масата.
— Каза, че си открила нещо? — попитах я, след като си казахме „здрасти“.
— Да, така е — отвърна Маргарет, взе чантата си и извади от нея няколко листа. — Не знам точно какво означава и кои са тези хора, но може би ти можеш да ми помогнеш?
— Да видим — отговорих нетърпеливо. — Какво намери?
— Ами — каза тя и отметна малко коса от лицето си, — Чарлз Фрогъл е изпратил само един имейл, след като си била в офиса му, и той е бил адресиран до археолог в Индия, с когото е контактувал. Фрогъл разказва за една „находка с потенциално голямо значение“ и пита дали се намират някакви исторически материали относно магическа химикалка, която може да върши чудеса. Но не е получил никакъв отговор.
Докато Маргарет говореше, аз се огледах. Сервитьорката тичаше от маса на маса. Една жена излезе от тоалетната, оправяйки косата си. Плешив мъж четеше вестник и пиеше кафе. Загледах се в него, но той не вдигна поглед.
— След това проверих историята на обажданията — продължи Маргарет. — С изключение на няколко обаждания до чужбина, през този ден е контактувал най-вече с хора оттук.
— С никого от Шормаут?
— Шормаут? Защо питаш за този град?
— Просто ми е любопитно.
Маргарет прегледа списъка си, проследи всички номера с показалец, но поклати глава.
— Не, няма никого от Шормаут.
— Окей. А има ли някого, с когото е говорил повече от веднъж?
— Да. Трима. Единият се казва Кристофър Хъбард — някакъв тип, който е ходил на училище с Фрогъл преди много, много години, но двамата са говорили само два пъти. Предполагам, че са искали да се срещнат пак и са уговорили време и място, защото първият разговор беше много дълъг, а вторият — много кратък.
Маргарет плъзна една снимка по масата. Кристофър Хъбард изглеждаше в началото на четиридесетте. Имаше дълга коса, брада, очила с дебели рамки и бенка под лявото око. „Изглежда съвсем безобиден“ — помислих си, след това се запитах как всъщност изглеждат опасните хора.
— После има някакъв Джеймс Корнуол — професор по естествознание в Оксфордския университет — стар морски вълк, написал цял куп доклади и книги. През въпросния ден са се чули три пъти — първия път към 9:30 сутринта, тоест около час след като ти си говорила с него.
Маргарет отново ми показа снимка, която беше разпечатала. Бе направена преди няколко години, но на нея имаше мъж, който вероятно наближаваше осемдесетте. Браздите по лицето му бяха дълбоки. Косата му — бяла. Беше невъзможно да е убиец.
— Корнуол се е обадил отново няколко часа по-късно. Вечерта също е позвънил на Фрогъл. Не знам по кое време Фрогъл е бил убит, но полицията сигурно е установила това. Ако са свършили добре работата си, сигурно са разпитали Корнуол на каква тема са били разговорите.
— Не бих заложила на това — отговорих кисело. — Значи остава още един човек?
— Да. Една жена. Фрогъл й се е обадил около 11 часа, а тя му е върнала обаждането малко по-късно. Изпратили са си и няколко съобщения, но не можах да се сдобия със съдържанието им. Жената се казва Мария Денч. Не намерих почти нищо за нея, но е спомената във вестник отпреди няколко години във връзка със статия, проучваща какво мислят хората за Олимпийските игри в Лондон.