И едва тогава разбрах кой е той.
Мъжът на екрана пред мен беше собственият ми баща.
49
Приближих се до екрана колкото може по-плътно.
Как беше възможно това?
Татко се изкашля леко и се настани удобно, пооправи якето си. След това започна да говори.
Здравей, Джули. Не знам дали някога ще видиш този запис. Надявам се, че не. Но ако в момента го гледаш, искам да знаеш, че те обичам — толкова силно, колкото е възможно някой да обича друг човек, и се надявам, че един ден ще можеш да ми простиш за това, което предстои да направя.
Очите ми се насълзиха.
Никога преди не съм правил това — да говоря на камерата по този начин, така че ме извини, ако не изглеждам много добре. Може би трябва и да усилиш малко звука, защото не знам дали говоря достатъчно силно, или пък няма нещо друго, ъх, да, ти знаеш.
Татко размаха показалец към камерата. Захлипах. Усмихвах се, а сълзите ми напираха. Най-горе, в десния ъгъл, датата показваше 31 декември 1995 година.
Денят, в който бе заминал.
И тогава разбрах за какво е била използвана видеокамерата, която открих горе, на тавана на дядо.
Майка ти също трябваше да участва във видеото, но стана твърде тежко за нея. Това е най-трудният ден от живота ни, Джули. Мислихме много и стигнахме до заключението, че няма друго решение.
Сълзите се стичаха по бузите ми.
Седя тук и се чудя на каква възраст ще бъдеш, ко-гато видиш този запис, ако изобщо го видиш някога. Опитвам се да си те представя, но не успявам. Надявам се с цялото си сърце, че си добре. Че си щастлива. Знам, че има много неща, за които се питаш и които със сигурност не разбираш. Но ще се опитам да ти обясня, поне доколкото мога.
Премести се леко на стола, пое си въздух.
Дядо ти получи ясни инструкции да не ти показва този запис, освен ако обстоятелствата не го изискват. Ако това стане, значи си в опасност. Означава, че трябва да си нащрек. Джули, обещай ми, че ще чуеш дядо си и мен. Много е важно!
Той сведе поглед за няколко секунди. След това отново ме погледна — гледаше право в камерата.
Още като малък разбрах, че семейството ни беше някак специално, особено брат ми — чичо ти Уейн. Той е, ами, той винаги се е държал лошо с мен, винаги е искал да ме нарани, въпреки че сме близнаци и по принцип би трябвало да сме силно привързани един към друг.
Татко вдигна показалеца си. Най-горната част от пръста му липсваше.
Причини ми това, когато бяхме само на седем години. Не беше злополука. Беше съзнателно действие, за да ме нарани. Той е зъл, Джули, и за съжаление, изглежда, че сестра ти Джуди също е наследила тази злоба. Мисля, че има нещо в гените ни. Тя е напълно обсебена от теб, въпреки че сте малки. Никой от експертите, с които говорихме, не ни даде добро обяснение защо е такава. Всички казват да изчакаме няколко години и да видим дали ще се промени, но аз знам, че ще стане по-лошо. И колкото по-голяма става, толкова по-силна ще бъде.
Татко въздъхна тежко.
Така че решихме да ви разделим, Джули. Моля се на Господ ти и сестра ти никога повече да не се видите. Ако се случи, страхувам се, че ще бъдеш в голяма опасност.
Спрях да плача. Татко изчака малко, преди да продължи.
Един ден, тършувайки сам в „Удсвю“, намерих една странна химикалка горе, на тавана, сред всички вехтории на дядо ти. Установих, че щом напишех нещо с химикалката, след това то се случваше. Наистина се случваше, Джули!
Той жестикулираше разпалено.
Попитах дядо ти откъде я е взел, а той отговори, че я е намерил на нивата една вечер, малко след войната. И въпреки че не получих разрешение да играя с нея, аз продължих. Странното беше, че колкото повече играех с нея — пишех и експериментирах, толкова по-тъмно ставаше над града ни. Не мислех, че има някаква връзка, но дядо ти разбра.
Спомням си погледа на дядо, отправен към небето, в онази сутрин, когато се върнах от гората Ухурия. Тъмните облаци, които се движеха бързо. Още тогава той бе разбрал, че съм намерила химикалката.
Но защо облаците се бяха разпрострели над Шормаут, а не над Холоуей? Нали химикалката беше тук.
Когато сам си наложих да спра да използвам химикалката, облаците също изчезнаха. Не знам какво има в тази химикалка, Джули, но тя е опасна. Животозастрашаваща. Можеш сама да си представиш какво стана, когато брат ми разбра, че имаме подобен инструмент в семейството ни. Разбира се, че искаше да го притежава. За щастие, дядо ти осъзна накъде отиват нещата, така че се погрижи Уейн да бъде настанен принудително в болница. Мисля, че тогава бяхме на около единайсет години.