— Баба ми и дядо ми я пренесли вътре. Разбира се, видели, че е бременна, и се опитали да спасят нея и децата — оказало се, че са две. Но не успели.
Лицето й посърна.
— Погледът на дядо винаги се променяше при разказа за раждането и момента, в който разбрал, че жената и едното дете няма да оцелеят. Същевременно бил много благодарен, че успели да спасят един живот.
— Антъни — казах аз и си помислих за родословното дърво от тетрадката на дядо.
— Да, точно така — отвърна Маделин Кар и кимна изненадано.
— Ако той не се беше родил, мен също нямаше да ме има. — казах аз. — Така че аз също съм много благодарна.
Госпожа Кар кимна и пак се усмихна.
Харесвах усмивката й.
— И така картината била създадена. Дядо ми се опитал да нарисува случилото се през онази нощ според това, което Верна Мур успяла да му разкаже, преди да умре. След това подарил картината на бащата на децата — един мъж на име Глен. След това семействата ни много се сближили.
Госпожа Кар отпи от чая си. Аз също.
— Дядо много се гордееше с картината си — най-вече защото беше от голямо значение за семейството ти. Беше се опитал да нарисува Верна Мур точно така, както мислеше, че тя би искала да се види. С двете деца, жива.
Госпожа Кар се изправи и отиде до печката, а аз пак си представих картината. Беше хубаво, че я е нарисувал по този начин.
— Дядо ми е дошъл тук през лятото на 1993 година, нали така?
Госпожа Кар разбърка тенджерата, която къкреше на котлона. Извади една лъжица и гребна с нея.
— Да, най-вероятно е било тогава, да.
След това вдигна лъжицата, духна и опита от нея. Кимна доволно.
— Според дядо вие сте го свързали с мъж, който можел да му бъде от помощ за нещо. Спомняте ли си кой е бил този мъж и защо дядо е имал нужда от помощ?
Госпожа Кар се загледа в една неопределена точка в стената.
— В такъв случай трябва да е бил Джордж Хаксли. Не мога да се сетя за някой друг.
— Как така? Защо?
— Защото мъжът ми познава, или познаваше, единствено този мъж в околността, откъдето произлиза родът ти.
Погледнах госпожа Кар.
— Какво имате предвид под „произлиза“?
— Но, скъпа, не знаеш ли откъде идва родът ти?
— Не е ли от Холоуей? — попитах и същевременно усетих колко колебливо звуча.
— О, не, грешиш, мила. Семейството ти произхожда от съседното село — съвсем малко селце на име Улманди. И това е мястото, нарисувано на Червената дама в далечината.
„Улманди“ — повторих наум. Никога не бях чувала това име.
— Няма съмнение, че това е мястото от картината. Връх Хороу също е нарисуван.
Пак си представих картината.
— Там не живеят много хора — продължи госпожа Кар. — Около 30-40 души може би. Мисля, че Джордж познава всички и всички познават Джордж. Или поне го познаваха. Той също се е състарил.
— Но тогава кога родът ми се е преместил оттам? Знаете ли нещо за това?
— Това, което знам от баба ти, е, че бащата на дядо ти, доктор Джак, купил „Удсвю“ малко след войната. По това време било трудно да намериш жилища, незасегнати от германските бомбардировки, но „Удсвю“ стоял непокътнат от много дълго време. Никой не искал да купи стопанство с толкова неплодородна почва. Но доктор Джак казал, че веднага се почувствал привлечен от мястото, дори не можел да обясни защо. И така твоето семейство се заселило там.
— Били ли сте там? При нас, имам предвид.
— Да, веднъж. Но оттогава са изминали много годи ни. Тогава земята беше в разцвета си, така че явно прадядо ти бе направил нещо наистина сериозно с почвата, въпреки че разбрах, че му е отнело няколко години.
Спомних си какво бе написал дядо в дневника си. Че почвата се променила в мига, когато махнал химикалката от земята.
Но как беше попаднала там?
— Откъде познавате Джордж Хаксли? — попитах.
— Мъжът ми ходеше на лов с него — отговори госпожа Кар и се хвана за кръста.
— Далече ли е Улманди?
— Една прилична разходка с колело може би, ако времето е благоприятно.
— Трябва да отида дотам — казах аз.
— Защо?
Помислих за момент и след това отговорих:
— Искам да видя мястото, от което произхождам.
56
Велосипедът, който заех от госпожа Кар, бе стар и раздрънкан, а по сухата верига нямаше и капка масло. Но важното беше, че колелата се движеха. Натисках педалите с всички сили. Минах по мост, минаващ над голямо езеро, изкачих един хълм. След това поех по един тесен асфалтиран път, който се виеше между планинските възвишения, обсипани с дървета. От време на време се срещаше и по някоя къща. Засякох и няколко коли и всеки път имах чувството, че шофьорите ме зяпат. Може би не беше толкова учудващо. Едва ли имаше много момичета на моята възраст, които карат сами през толкова тясна и обезлюдена долина като тази.