Сан Роке, 27 април 1996
Когато бях млад, гледах с пренебрежение на тези, които водеха дневник. Дневниците бяха за момичета в пубертета. А ето че сега самият аз стоя с новозакупен дневник с празни страници пред мен. Малко ми е странно да седя тук и да пиша, но може би ще свикна с времето.
Нямам никого, с когото да се осмеля или да поискам да поговоря. Може би някой ден, ако успея да се установя спокойно на някое място, това ще е възможно. Но имам нужда от място, което е само мое. Човек лесно може да полудее, ако държи всичко в себе си. Лудите хора правят глупави неща. Аз не искам да правя глупави неща, въпреки че повечето хора сигурно си мислят, че е било глупаво да си тръгна от „Удсвю Но аз чувствах, че нямам друг избор.
Седмица след като влязох в гората Ухурия, излязох от другата й страна. Заминах за Харингтън. Укривах се известно време, докато не ме наеха на работа на един товарен кораб, който щеше да отплава за Гибралтар. Парите, които изкарах от пътуването, използвах, за да се сдобия с нови документи. Задържах се на пристанището в Гибралтар за няколко дена, след това заминах за Кадис, Марбея, Фуенхирола — места, на които можеше да намериш работа, без да се изисква особено много от теб — език и така нататък. Опитвах се да не се набивам на очи, доколкото беше възможно.
Сега също продължавам по този начин. Живея на различни места, най-вече в мотели, но никога за твърде дълго време. Съмнявам се, че дори някой познат от стария ми живот да ме зърне, ще ме разпознае. Оставих косата и брадата си да пораснат. Непостоянният скитнически живот направи нещо с мен. Промени ме по някакъв начин. Вече мога да усетя, че не съм човекът, който бях. Но в това е целият смисъл. Така ще бъде, така трябва да е.
Изправих се. Намерих няколко клонки и ги поставих в тенджерата. След това взех една купчина вестници, откъснах няколко страници и ги запалих с кибрита, който носех у себе си. Отне ми няколко минути, докато успея да разпаля огъня, но скоро след това огнището беше запалено. Миризмата на пушек изпълни пещерата, но димът се издигаше нагоре, със сигурност щеше да намери някой процеп, през който да излезе навън. Седнах пак до татко. Прелистих бавно всички страници. Видях, че е изписал почти целия дневник. Щеше да ми отнеме много часове, дори дни, да прочета всичко това. А аз нямах толкова време.
Върнах се на втора страница. Видях, че докато е пътувал от град на град, е следял какво пишат за него по вестниците. Само можех да си представям какво е да се скиташ по този начин. Ден след ден, изкарвайки няколко монети, за да можеш да си позволиш храна и подслон, наблюдавайки хората около себе си, но не смеейки да се запознаеш с никого от тях.
Толкова безкрайно самотен.
На следващата страница имаше само една кратка бележка.
Танжер, 29 май 1996
Получих място на един кораб, който ще ме отведе до Северна Африка. Винаги съм искал да пътувам до Африка. Мисля, че трябва да гледам на нещата по този начин, ако искам да оцелея. Сега имам възможността да разгледам страни, които иначе никога нямаше да видя. Това е единственото положително нещо, което намирам, и трябва да се хвана за него. Африка, идвам!
Усмихнах се, прегледах набързо следващите страници. Видях, че известно време се бе задържал в Северна Африка, докато постепенно не се бе преместил на изток, към морето, а след това се беше прехвърлил в Близкия изток. Няколко години беше прекарал в Азия.
Спрях на една бележка, която татко бе написал малко след като бе пристигнал в Китай.
Шанхай, 4 юли 2001
Днес видях как убиха един човек. Случи се в една задна уличка в центъра. Не знам мотива за това, но горкото момче, което беше на не повече от двайсет и няколко години, беше бито и ритано до смърт. Една банда го бе наобиколила. Продължиха, докато не остана и капка съпротивление от негова страна.
Не можех да сторя нищо. Сигурен съм, че ако се бях намесил, щяха да убият и мен. И тогава осъзнах, че независимо къде се намирам, независимо кого срещам, винаги ще има някого, който иска да причини зло на другите. Колкото и да бягам, тайната пещера, за която татко ми разказа, винаги ще е там. Винаги ще е възможно да създадеш нова химикалка.
Странно е, че трябваше да отпътувам толкова надалеч, за да го разбера.
Изправих се. Значи татко също бе знаел за пещерата. Затова беше дошъл тук!
Беше странно да мисля за всичко, което бе премълчавано в семейството ни в продължение на толкова време, за всички тайни.
Любопитството ми се засили още повече, когато прочетох следващите му записки. Случката в Шанхай го бе накарала да обърне посоката и постепенно се бе приближил пак до Европа. Но не пишеше нищо за това къде се намира. Вместо това все повече и повече пишеше колко зле и колко окаян се чувства.