Адана, 15 юни 2003
Недостатъкът на приближаването до Европа е, че всичко струва повече пари. Пътуване, подслон, храна — всичко става все по-скъпо и по-скъпо, въпреки че аз се задоволявам и с най-евтиното. Усещам също, че силите ми отслабват. Отдавна вече нямам същите сили, които имах, когато отпътувах. Мислех, че бактериалната ми флора ще ме предпази за по-дълго време, но сега се чувствам безжизнен. Уморен. Опитвам се да намеря помощ в черната си книга, която ми е помагала много пъти и по-рано. Но не и сега.
Е, надявам се, че скоро ще премине.
Значи татко бе взел книгата, която Джордж Хаксли му бе изпратил. И явно я беше използвал, точно както Хаксли предполагаше.
Прелистих бързо нататък.
Адана, 11 август 2003
Днес разбрах, че съм мъртъв.
Бях в шок, въпреки че знаех, че е възможно да се случи след толкова много години.
Известие за собствената ми смърт.
Значи не е било само лош сън.
Не знам колко пъти почти се бях връщал, колко често съм мислел, че трябва да има някакво друго решение, така че да можем да живеем заедно, всички заедно. Но щеше да бъде твърде трудно и твърде опасно. И тогава никога вече нямаше да мога да си тръгна от тях още веднъж.
Вчера видях едно малко бебе в детска количка.
Беше момиченце с рижа коса и големи къдрици. Когато майка му забеляза, че ги наблюдавам, забърза крачка и продължи да бута количката, като се обърна, за да види дали не ги следвам. Разбирам я добре — вероятно не изглеждах безопасен, облечен в мръсните си дрехи. Но не можех да откъсна очи от малкото дете.
Сякаш гледах Джули.
И за един кратък миг бях отново у дома. Почти можех да усетя мириса на гората Ухурия, на „Удсвю", на хамбара и нивята. Виждах я как лежи там, в количката си под каменното стълбище, и спи. Но след това се сетих за Червената дама и за брат си и отново си спомних защо бях отпътувал. Защо трябваше да замина.
Най-накрая открих къде ще бъда. Няма да го напиша тук, в случай че някой някога открие тези страници, но знам, че веднага трябваше да тръгна натам. Ако има нещо, което разбрах през всичките тези години, то е, че злото е навсякъде и ние не можем да направим много, за да го спрем.
Но аз ще направя и малкото, което е по силите ми.
Мисълта за това, което ще се случи, ме изпълва със сили. Мисля си за живота, който оставих зад себе си, за това, което ми предстои. Мисля за нас, за всичко, което имахме, всичко, което изгубихме.
Господи, колко ми липсват момичетата ми.
61
Оставих книгата, едва преглътнах и погледнах баща си.
— Не е трябвало да отпътуваш — казах повече на себе си, отколкото на него. — Не е сигурно, че щеше да се случи това, от което си се страхувал. Може би щеше да намериш друг начин да решиш проблемите. Може би историята щеше да е друга.
Но не можех да си помисля за по-голяма жертва от тази. Да се откажеш от собственото си щастие заради щастието на другите.
Прелистих нататък. Следващата записка беше чак година и половина по-късно.
Улманди, февруари 2005
Отне ми известно време да намеря това място, но сега, след като съм тук, знам, че това беше правилното решение. Знам го, защото, когато дойдох тук, веднага се почувствах по-добре. Спомням си, че татко каза, че пещерата му е подействала изцелително, че дори зрението му се подобрило. Навярно има някакви специални сили и енергии тук вътре.
Мисълта, че Верна Мур е била е пещерата, ме изпълва с някакво спокойствие. По някакъв начин ми носи смисъл и на мен. Ще стоя тук и ще пазя, ще се погрижа повече никой да няма възможността да използва пещерата за нещо подобно. Човек не трябва да си играе с природата.
Направих няколко разходки до Улманди, за да напазарувам. Имам храна, дрехи и гориво, така че ще се справя до края на зимата. Накладох огън, направих си легло от вестници и разни парцали. Ще се възползвам от силата, с която се сдобих, откакто съм тук, за да направя обстановката възможно най-уютна. Купих си свещи и свещници. Може би с времето ще стане хубаво тук. Откакто напуснах „Удсвю не съм се чувствал у дома си на никое място. Но сега се чувствам у дома.
Надявам се, че всички са добре, че са живи и водят добър и спокоен живот. Затова правя това. Колко е странно. Да съм далеч от всичко, далеч от тях. И въпреки това ги чувствам близо до себе си, може би по-близо, отколкото някога са били.
За първи път от дълго време съм гладен. Ще си приготвя малко храна. Навън цари страшна зима. Стените на пещерата са замръзнали. Но огнището сигурно ще успее да ме стопли и да ме накара да се чувствам добре. Има някаква специална топлина в него, която навлиза дълбоко, дълбоко в мен.