Мислих много за татко и за това, което е направил заради нас. Научи ме на нещо важно. Заминал е, защото е мислел, че така трябва, защото е вярвал, че това е съдбата му. Но както самият той бе написал в дневника си — той така и не бе дал шанс на доброто, не бе повярвал, че доброто ще победи. Затова се бе погрижил да държи мен и Джуди разделени, затова бе избягал от брат си. Мислел е, че това е единственото, което може да направи.
Но е възможно да промениш съдбата си.
Аз промених своята.
Не умрях при срещата си с Джуди — така, както татко предполагаше, че ще стане. Може би съм имала късмет? Не знам, но във всеки случай планът ми бе успешен. И това, което направих в мазето, промени всичко. Мама се чувства по-добре. Станахме семейство.
Нищо не е окончателно.
Надежда винаги ще има.
С доктор Дженаро се здрависахме, както обикновено, когато влизам в кабинета й. Беше просто рутинна проверка, както обичаше да казва тя — нещо, което никога не се бе случвало в моя живот. Всеки път ме преглеждаха от горе до долу, правеха ми рентгенова снимка и ехограф — вероятно за да проверят дали ДНК молекулите ми се държат както трябва. А те винаги са били наред. Затова, когато видях изражението на лекарката този път, не разбрах напълно какво има. Беше по-бледа от друг път. Бръчките й — по-забележими. Посочи ми стола пред бюрото си. Зад разкопчаната й лекарска престилка, върху зелената й риза, се виждаше едно сребърно колие във формата на блестящ компас. Можех да видя пулсациите по шията й.
Доктор Дженаро сбръчка сериозно лицето си.
— Как се чувстваш? — попита тя.
Опитах се да разбера какво има. Стреснах се от сериозността в гласа й, но отговорих:
— Мисля, че добре.
Доктор Дженаро не се усмихна, само кимна мълчаливо.
— Нещо да не е както трябва? — попита тя.
Преместих се малко по-напред на стола. Безпокойството ми нарастваше.
— Не, не мисля.
Бях започнала да следвам ветеринарна медицина. Учех много за анатомията и физиологията, но с хората, разбира се, беше съвсем различно. Поне с мен. И въпреки че може би напоследък бях по-уморена от обикновено, се чувствах в добра форма.
— Защо питате?
Доктор Дженаро си пое дълбоко въздух.
— Джули, ако не те познавах толкова добре и ако не знаех през какво е преминало семейството ти, нямаше да приема това толкова, как да го кажа, сериозно.
Изучавах я.
— Какво има? — попитах. — Защо казвате това?
Доктор Дженаро разгледа документите пред себе си, вдигна най-горния лист и го плъзна по масата към мен. Взех го и го погледнах.
След това закрих устата си с ръка.
— Т-това… което си мисля ли е? — промълвих аз, гледайки резултата от ехографа пред себе си.
— Опасявам се, че да — отговори доктор Дженаро и сключи ръце върху масата пред себе си. — Джули, ти си бременна. И не само това: ще имаш близнаци.