Тогава Уестън насочи въпросите си към госпожа Маршъл.
Не, госпожа Маршъл не била от тези, които стават рано. Тя, Гладис Наръкът, се изненадала, когато заварила вратата отворена, госпожа Маршъл излязла съвсем малко след десет. Нещо съвсем необичайно.
— Госпожа Маршъл винаги ли закусваше в леглото?
— О, да, сър, винаги. А и не ядеше много. Само чай, портокалов сок и филийка препечен хляб. На диета, като толкова други жени.
Не, не била забелязала нищо необичайно в поведението на госпожа Маршъл тази сутрин. Изглеждала както обикновено.
Еркюл Поаро измърмори:
— Какво мислехте за госпожа Маршъл, мадмоазел?
Гладис Наръкът се вторачи в него:
— Ами, едва ли е моя работа да го казвам, нали така, сър?
— Но да, трябва да го кажете. Чакаме с нетърпение… с голямо нетърпение… да чуем впечатленията ви.
Гладис хвърли леко смутен поглед към началника на полицията, който направи усилие лицето му да изразява отзивчивост и одобрение, въпреки че в действителност се чувстваше малко смутен от методите на своя чуждестранен колега. Той каза:
— Ъ-ъ… да, разбира се. Продължавайте.
За първи път самообладанието на Гладис Наръкът я напусна. Пръстите й мачкаха щампираната й рокля.
— Ами, госпожа Маршъл… тя не беше точно дама, може да се каже. Искам да кажа, тя приличаше повече на актриса.
— Тя беше актриса.
— Да, сър, това казвам и аз. Правеше това, което й хрумнеше. Тя не… ами, не си правеше труда да бъде учтива, ако нямаше желание за това. В един миг можеше да е изключително мила, а после, ако не можеше да намери нещо или не се отговореше веднага на позвъняването й, или прането й не беше донесено, ставаше съвсем груба и се държеше отвратително. Никой от нас, може да се каже, не я харесваше. Но дрехите й бяха чудесни и, разбира се, тя беше красива жена, така че беше съвсем естествено човек да й се възхищава.
Полковник Уестън изрече:
— Много се извинявам, че трябва да ви задам този въпрос, но това е от изключителна важност. Можете ли да ни кажете как вървяха нещата между нея и съпруга й.
Гладис Наръкът се поколеба за миг:
— Вие не… това не е бил… нали не мислите, че той го е направил?
Еркюл Поаро бързо попита:
— А вие?
— О! Не бих искала да мисля така. Той е такъв приятен джентълмен, капитан Маршъл. Не би могъл да направи такова нещо — сигурна съм, че не би могъл.
— Но не сте съвсем сигурна — усещам го по гласа ви.
Гладис Наръкът неохотно отвърна:
— Човек чете за такива неща във вестниците. Като ревност. Ако е имало разни историйки — а за това, разбира се, говорят всички… за нея и за младия Редфън, искам да кажа. А госпожа Редфън е такава мила и кротка жена! Наистина е безобразие! А и господин Редфън е симпатичен джентълмен, но, изглежда, мъжете нищо не могат да направят, когато става дума за такава жена като госпожа Маршъл… която е свикнала да постига своето. Съпругите трябва да се примирят с доста неща, сигурна съм — въздъхна тя и поспря. — Но ако капитан Маршъл е разбрал за това…
Полковник Уестън рязко запита:
— Е?
Гладис Наръкът продължи бавно:
— Понякога си мисля, че госпожа Маршъл се страхуваше съпругът й да не разбере.
— Какво ви кара да говорите така?
— Не беше нещо определено, сър. Просто чувствах… че понякога тя… се боеше от него. Той беше много тих човек, но не беше… не беше лесен.
Уестън се поинтересува:
— Но нямате нищо конкретно? Нещо, което някой от тях е казал на другия?
Гладис Наръкът бавно поклати глава. Уестън въздъхна и продължи:
— А сега за писмата, които госпожа Маршъл е получила тази сутрин. Можете ли да ни кажете нещо за тях?
— Бяха шест или седем, сър, не мога да кажа точно.
— Вие ли й ги занесохте?
— Да, сър. Взех ги както обикновено от офиса и ги сложих върху подноса със закуската й.
— Спомняте ли си как изглеждаха?
Момичето поклати глава.
— Бяха най-обикновени писма. Някои от тях бяха сметки и рекламни проспекти, защото бяха отворени.
— Какво стана с тях?
— Отидоха в кофата за боклук, сър. Един от полицейските служители я преглежда сега.