Уестън кимна.
— А съдържанието на кошчетата къде е?
— И то трябва да е в кофите за боклук.
Уестън кимна:
— Хм… е, мисля, че засега това е всичко.
Той погледна въпросително към Поаро.
Детективът се приведе напред.
— Когато почиствахте стаята на госпожица Линда Маршъл, почистихте ли камината?
— Нямаше нищо за чистене, сър. Тя не беше палена.
— И в самата камина нямаше нищо?
— Не, сър, всичко беше както трябва.
— По кое време чистихте стаята й?
— Към девет и петнайсет, сър, когато тя беше слязла на закуска.
— Тя върна ли се в стаята си след закуска, знаете ли?
— Да, сър, качи се към десет без петнайсет.
— Остана ли в стаята си?
— Така ми се струва, сър. Излезе, или по-скоро изтича, малко преди десет и половина.
— Вие не влязохте пак в стаята й?
— Не, сър. Аз току-що я бях оправила.
Поаро кимна:
— Има още едно нещо, което искам да зная. Тази сутрин кои се къпаха в морето преди закуска?
— Не бих могла да кажа за другото крило и за горния етаж. Само за този.
— Точно това искам да зная.
— Ами, сър, мисля, че капитан Маршъл и господин Редфън бяха единствените тази сутрин. Те винаги слизат да се къпят преди закуска.
— Вие видяхте ли ги?
— Не, сър, но мокрите им плувни принадлежности висяха на парапета на балкона както обикновено.
— Госпожица Линда Маршъл не се ли е къпала тази сутрин?
— Не, сър, всичките й бански костюми бяха съвсем сухи.
— Аха — каза Поаро. — Това исках да зная.
Гладис прояви самоинициатива:
— Тя обикновено се къпе сутрин, сър.
— А другите трима — госпожица Данли, госпожа Редфън и госпожа Маршъл?
— Госпожа Маршъл никога, сър. Госпожица Данли — един-два пъти, струва ми се. Госпожа Редфън не се къпе често преди закуска — само когато е много топло, но тази сутрин не е.
Поаро отново кимна и попита:
— Чудя се, забелязали ли сте в стаите, за които се грижите в това крило, да липсва някое шишенце?
— Шишенце, сър? Какво шишенце?
— За нещастие не зная какво. Но забелязали ли сте — или бихте ли забелязали, — ако изчезне някое?
Гладис откровено отговори:
— Не бих могла, ако е от стаята на госпожа Маршъл, сър, това е факт. Тя има толкова много.
— А от другите стаи?
— Ами, не съм сигурна за госпожица Данли. Тя има доста много кремове и лосиони. Но от другите стаи, да, бих забелязала, сър. Искам да кажа, ако гледам за това. Ако се стремя да забележа, така да се каже.
— Но всъщност не сте забелязали.
— Не, защото не съм гледала за това, както казах.
— Може би ще отидете да погледнете сега, а?
— Разбира се, сър.
Тя напусна стаята, прошумолявайки с роклята си. Уестън гледаше към Поаро. Той попита:
— Какво значи всичко това?
Детективът измърмори:
— Моята акуратна мисъл, която се вълнува от дреболии! Тази сутрин преди закуска госпожица Брюстър се е къпала встрани от скалите и каза, че отгоре било изхвърлено някакво шишенце, което едва не я ударило. Eh bien, искам да зная кой го е изхвърлил и защо.
— Драги мой, всеки може да захвърли някакво шишенце.
— Съвсем не. Да започнем с това, че би могло да бъде изхвърлено само от прозорец от източната страна на хотела — тоест, един от прозорците на стаите, които ние току-що прегледахме. А сега ви питам — ако на тоалетната си масичка или в банята си имате празно шишенце, какво правите с него? Ще ви кажа — пускате го в кошчето за боклук. Не си правите труда да излезете на балкона си и да го запратите в морето. Защото, първо, може да ударите някого и второ — това ще ви струва повече усилия. Не, бихте направили това само ако не искате това шишенце да бъде видяно от никого.
Уестън го гледаше втренчено.
— Зная, че главният инспектор Джап, когото срещнах при един случай неотдавна, винаги казваше, че имате дяволски сложна мисъл. Нали не се готвите сега да ми кажете, че Арлин Маршъл изобщо не е била удушена, а отровена от някаква тайнствена отрова в някакво тайнствено шише?
— Не, не мисля, че в шишенцето е имало отрова.
— Тогава какво е имало?
— Нямам представа. Затова толкова се интересувам.