Уестън каза:
— Можем да вземем с нас Редфън. Той ни информира за пещерата. А вие, мосю Поаро?
Детективът се поколеба. После отговори със силно подчертан акцент:
— Аз, аз съм като госпожица Брюстър и госпожа Редфън, не обичам да се спускам по перпендикулярни стълби.
Уестън предложи:
— Можете да отидете с лодка.
Еркюл Поаро още веднъж въздъхна.
— Стомахът ми, той не понася пътувания по море.
— Глупости, човече, прекрасен ден е. Морето е спокойно като воденичен вир. Не можете да ни изоставите, нали разбирате?
Поаро нямаше вид, че ще откликне на тази молба в английски стил. Но в този момент госпожа Касъл надниква в стаята.
— Надявам се, че не преча — каза тя, — но господин Лейн, свещеникът, нали знаете, току-що се върна. Помислих си, че бихте искали да знаете.
— О, да, благодаря, госпожо Касъл. Веднага ще го разпитаме.
— Не зная дали си струва да спомена, но чух, че и най-малкият инцидент не трябва да се пренебрегва… подобно зло.
— Да, да? — отвърна нетърпеливо Уестън.
— Искам само да кажа, че към един часа тук имаше една дама и един господин. Дошли от вътрешността за обяд. Информирани бяха, че има нещастен случай и че при тези обстоятелства не може да им бъде сервиран обяд.
— Имате ли някаква представа кои са били?
— Изобщо не бих могла да кажа. Естествено, не беше дадено никакво име. Изразиха разочарование и известно любопитство относно естеството на злополуката. Не можех да им дам никаква информация, разбира се. Аз лично мисля, че бяха туристи от добра класа.
Уестън безцеремонно рече:
— Е добре, благодаря ви, че ни уведомихте. Вероятно не е важно, но е съвсем правилно… ъ-ъ… да си спомните всичко.
— Естествено — отвърна госпожа Касъл, — искам да изпълня дълга си.
— Така, така. Поканете господин Лейн да дойде тук.
V.
Стивън Лейн пристъпи в стаята с обичайната си енергичност.
Уестън се представи:
— Аз съм началникът на полицията в областта, господин Лейн. Казали са ви, предполагам, какво се е случило тук?
— Да… о… да — чух веднага щом се прибрах. Ужасно… Ужасно… — Слабото му тяло потрепери. С тих глас той продължи: — През цялото време… от момента, когато пристигнах тук… усещах… усещах силите на злото, които витаеха наоколо.
Очите му, горящи, пламенни, се спряха на Поаро.
— Помните ли, мосю Поаро? Нашият разговор преди няколко дни? За действителното съществуване на злото?
Уестън изучаваше високия сух мъж с някакво недоумение. Трудно му беше да разбере що за човек е този. Лейн отново се обърна към него и с лека усмивка каза:
— Не се съмнявам, че това ви се струва фантастично, сър. Спряхме да вярваме в злото напоследък. Отменихме огъня на Ада! Вече не вярваме в Дявола! Но Сатаната и пратениците на Сатаната никога не са били толкова силни, колкото са днес!
Уестън промърмори:
— Ъ-ъ… да, вероятно. Това, господин Лейн, е вашата област. Моята е по-прозаична — да разреша един случай на убийство.
Свещеникът отговори:
— Ужасна дума. Убийство! Един от най-ранните известни на земята грехове — на безжалостно проливане на невинна братска кръв… — Той замълча, очите му бяха полузатворени. После с малко по-нормален глас попита: — С какво мога да ви помогна?
— Най-напред, господин Лейн, можете ли да ни кажете какво правихте вие самият днес?
— На драго сърце. Тръгнах рано на една от обичайните си разходки. Аз обичам да се разхождам. Пребродил съм голяма част от околностите тук. Днес ходих до Сейнт Петрок-ин-дъ-Куум. Намира се на около четиринайсет километра от тук — много приятен маршрут за разходка по виещи се пътечки по хълмовете и долините на Девън. Взех си обяд и го изядох в една горичка. Посетих църквата — в нея има няколко фрагмента… само фрагменти, уви, от ранно стъкло… също и много интересна рисувана преграда между олтара и главната част.
— Благодаря ви, господин Лейн. Срещнахте ли някого по време на разходката си?
— Не хора, с които да разговарям. Веднъж ме подмина каруца, после няколко момчета с колела и няколко крави. Но — той се засмя, — ако искате доказателство за думите ми, вписах името си в книгата в църквата. Там ще го откриете.