— В самата църква не видяхте ли някого — викария или черковния прислужник?
Стивън Лейн поклати глава:
— Не, наоколо нямаше никого, а аз бях единственият посетител. Сейнт Петрок е много отдалечено място. Самото село е в края на местността.
Полковник Уестън любезно увери свещеника:
— Не бива да си мислите, че се… ъ-ъ… съмняваме в думите ви. Просто проверяваме всички. Чиста формалност, нали знаете, формалност. Трябва да се придържаме към установения ред в случай като този.
Стивън Лейн кротко отвърна:
— О, да, напълно разбирам.
Уестън продължи:
— Сега следващият момент. Известно ли ви е нещо, което би могло да ни помогне? Каквото и да е за мъртвата? Всичко, което би могло да ни даде някакво знание за това кой я е убил? Нещо, което сте чули или видели?
Лейн отговори:
— Нищо не съм чул. Всичко, което мога да ви кажа, е, че веднага щом я видях, инстинктивно разбрах, че тази жена е огнище на злото. Тя беше Злото! Олицетворение на Злото! Жената може да бъде опора за мъжа и вдъхновение в живота — но може да бъде и неговото падение. Тя може да накара мъжа да падне до нивото на звяра. Мъртвата беше точно такава. Тя извикваше на бял свят всичко долно в човешката природа. Беше жена от типа на Йезевил. И сега, ето… била е сразена насред своята порочност!
Еркюл Поаро се размърда и отбеляза:
— Не сразена — удушена! Удушена, господин Лейн, от човешки ръце.
Ръцете на самия свещеник трепереха. Пръстите му се свиваха. Той каза с нисък и приглушен глас:
— Това е ужасяващо… ужасяващо… Трябва ли да го изричате така?
Детективът заяви:
— Това е истината. Имате ли някаква представа, господин Лейн, чии са били тези ръце?
Свещеникът поклати глава.
— Нищо не зная, нищо…
Уестън се надигна. Хвърли поглед към Колгейт, който отвърна с почти незабележимо кимване:
— Е, трябва да поемаме към заливчето.
Лейн попита:
— Там ли… се е случило?
Уестън кимна:
Лейн се осмели:
— Може ли… може ли да дойда с вас?
Точно преди рязко да му откаже, Уестън беше изпреварен от Поаро:
— Но, разбира се. Придружете ме дотам с лодката. Тръгваме веднага.
Девета глава
I.
За втори път тази сутрин Патрик Редфън гребеше с лодка към Залива на елфите. Освен него в лодката бяха Еркюл Поаро, силно пребледнял, притиснал с ръка корема си, и Стивън Лейн. Полковник Уестън беше поел по сушата. Тъй като се забави по пътя, той пристигна на плажа по едно и също време с лодката. Там вече бяха един полицай и цивилен сержант, когото Уестън разпитваше, когато тримата от лодката се изкачиха и отидоха при тях.
Сержант Филипс докладва:
— Мисля, че прегледах всеки сантиметър от плажа, сър.
— Добре, какво открихте?
— Всичко е тук, сър, ако желаете, елате да видите.
На една скала прилежно беше наредена колекция от различни предмети. Имаше ножица, празен пакет, пет метални капачки от бутилки, известен брой използвани кибритени клечки, три парчета канап, изрезки от вестник, счупена лула, четири копчета, пилешка кълка и празно шишенце от плажно масло. Уестън погледна предметите.
— Хм — отбеляза, — твърде скромно за един плаж в днешно време! Повечето хора изглежда бъркат плажа с обществено бунище! Празното шишенце е стояло тук известно време, съдейки по това как се е размазал надписът на етикета, а също и повечето от другите неща, бих казал. Ножицата обаче е нова. Излъскана и блестяща. Не е била тук при вчерашния дъжд. Къде я намерихте?
— Близо до долния край на стълбата, сър. И тази счупена лула.
— Хм, вероятно е изпусната от някого, който е слизал или се е качвал. Нещо да кажете за това на кого са принадлежали?
— Нищо, сър. Съвсем обикновена ножичка за нокти. Лулата е от доброкачествен материал — скъпа.
Поаро измърмори замислено:
— Капитан Маршъл струва ми се, ни каза, че си е загубил лулата.
Уестън се обади:
— Маршъл не е в сметката. Пък и той не е единственият, който пуши лула.
Детективът наблюдаваше Стивън Лейн, когато ръката му се пъхна в джоба и се измъкна отново. Поаро любезно попита:
— Вие също пушите лула, нали, господин Лейн?
Свещеникът се сепна. Погледна Поаро.
— Да. О, да. Моята лула ми е стар приятел и другар.
Пъхвайки отново ръката си в джоба, той извади лула, натъпка я с тютюн и я запали.
Еркюл Поаро се отдръпна към мястото, където Редфън стоеше с празен поглед. Той тихо изрече:
— Радвам се… че са я отнесли от тук…
Стивън Лейн попита:
— Къде е била намерена?
Сержантът бодро обясни:
— Точно където сте застанали вие, сър.
Свещеникът бързо се отдръпна. Вторачи се в мястото, което току-що беше освободил. Сержантът продължи:
— Мястото, където е било изтеглено водното колело, отговаря на времето на пристигането й тук — 10.45. Движено е по течението от прилива. Сега се е обърнало.
— Снимките направени ли са? — попита Уестън.
— Да, сър.
Уестън се обърна към Редфън:
— А сега, човече, къде е входът към тази ваша пещера?
Патрик Редфън все още се взираше в мястото, където беше стоял Лейн. Сякаш виждаше проснатото тяло, което вече не беше там.
Думите на Уестън го накараха да дойде на себе си. Той отговори:
— Тя е ей там.
Поведе ги към мястото, където срещу скалистия бряг живописно бяха натрупани срутени камъни. Насочи се право натам, където две големи канари оформяха отвесна тясна цепнатина помежду им.
— Входът е тук.
Уестън се изненада:
— Тук? Не изглежда възможно човек да успее да се промъкне.
— Това подмамва, сър, ще видите. Може да се влезе.
Уестън внимателно се напъха в процепа. Не беше толкова тесен, колкото изглеждаше. Вътре пещерата се разширяваше и се оказа, че е сравнително просторна вдлъбнатина с достатъчно място човек да стои прав и да се движи.
Еркюл Поаро и Стивън Лейн се присъединиха към началника на полицията. Другият остана отвън. През отвора се процеждаше светлина, но Уестън имаше и силно електрическо фенерче, с което оглеждаше вътрешността.
Той отбеляза:
— Удобно местенце. Отвън човек изобщо не би заподозрял.
Внимателно прокара светлината по пода.
Еркюл Поаро душеше въздуха. Забелязвайки това, Уестън отбеляза:
— Въздухът е доста свеж, няма дъх на риба или водорасли, но, разбира се, това място е доста над нивото на водата.
Но за чувствителния нос на Поаро въздухът не беше само свеж. Усещаше лек парфюм. Той познаваше двама души, които ползваха парфюм с този неуловим мирис…
Фенерчето на Уестън спря. Той каза:
— Не виждам нищо особено тук.
Поаро погледна към една издатина малко над главата му и измърмори:
— Човек вероятно би могъл да погледне дали там горе има нещо?
Уестън отбеляза:
— Ако там горе има нещо, то ще трябва да е било сложено нарочно. И все пак е по-добре да погледнем.
Поаро каза на Лейн:
— Вие, мисля, сте най-високият, мосю. Ще позволите ли да ви помолим да се уверите, че на тази издатина няма оставено нещо?
Лейн се протегна, но не успя да стигне съвсем до дъното на каменната полица. После, забелязвайки в скалата пукнатина, той пъхна там пръстите на крака си и се издигна с една ръка.
— Охо, тук горе има кутия.
След минута-две те бяха вън на светло и разглеждаха находката на свещеника. Уестън предупреди:
— Внимателно, дръжте я колкото можете по-внимателно. Може би има отпечатъци от пръсти.
Беше тъмнозелена ламаринена кутия и носеше надпис „Сандвичи“.
Сержант Филипс каза:
— Останала след някой излет, предполагам.
Отвори капака с носната си кърпа.
Вътре имаше малки съдчета с надписи „сол“, „пипер“, „горчица“ и две по-големи квадратни кутии за сандвичи. Сержант Филипс повдигна капака на съдчето за сол. То беше пълно. Повдигна следващото, коментирайки:
— Хм, и в това за пипера има сол.
С внезапно събудена бдителност сержантът отвори една от по-големите квадратни кутии. И тя съдържаше от същия кристален прах.
Много внимателно сержант Филипс си топна пръста и го допря до езика си.
Лицето му се промени. Възбудено отбеляза:
— Това не е сол, сър. В никакъв случай не е! На вкус нагарча! Прилича ми на някакъв вид наркотик.