Свещеникът се сепна. Погледна Поаро.
— Да. О, да. Моята лула ми е стар приятел и другар.
Пъхвайки отново ръката си в джоба, той извади лула, натъпка я с тютюн и я запали.
Еркюл Поаро се отдръпна към мястото, където Редфън стоеше с празен поглед. Той тихо изрече:
— Радвам се… че са я отнесли от тук…
Стивън Лейн попита:
— Къде е била намерена?
Сержантът бодро обясни:
— Точно където сте застанали вие, сър.
Свещеникът бързо се отдръпна. Вторачи се в мястото, което току-що беше освободил. Сержантът продължи:
— Мястото, където е било изтеглено водното колело, отговаря на времето на пристигането й тук — 10.45. Движено е по течението от прилива. Сега се е обърнало.
— Снимките направени ли са? — попита Уестън.
— Да, сър.
Уестън се обърна към Редфън:
— А сега, човече, къде е входът към тази ваша пещера?
Патрик Редфън все още се взираше в мястото, където беше стоял Лейн. Сякаш виждаше проснатото тяло, което вече не беше там.
Думите на Уестън го накараха да дойде на себе си. Той отговори:
— Тя е ей там.
Поведе ги към мястото, където срещу скалистия бряг живописно бяха натрупани срутени камъни. Насочи се право натам, където две големи канари оформяха отвесна тясна цепнатина помежду им.
— Входът е тук.
Уестън се изненада:
— Тук? Не изглежда възможно човек да успее да се промъкне.
— Това подмамва, сър, ще видите. Може да се влезе.
Уестън внимателно се напъха в процепа. Не беше толкова тесен, колкото изглеждаше. Вътре пещерата се разширяваше и се оказа, че е сравнително просторна вдлъбнатина с достатъчно място човек да стои прав и да се движи.
Еркюл Поаро и Стивън Лейн се присъединиха към началника на полицията. Другият остана отвън. През отвора се процеждаше светлина, но Уестън имаше и силно електрическо фенерче, с което оглеждаше вътрешността.
Той отбеляза:
— Удобно местенце. Отвън човек изобщо не би заподозрял.
Внимателно прокара светлината по пода.
Еркюл Поаро душеше въздуха. Забелязвайки това, Уестън отбеляза:
— Въздухът е доста свеж, няма дъх на риба или водорасли, но, разбира се, това място е доста над нивото на водата.
Но за чувствителния нос на Поаро въздухът не беше само свеж. Усещаше лек парфюм. Той познаваше двама души, които ползваха парфюм с този неуловим мирис…
Фенерчето на Уестън спря. Той каза:
— Не виждам нищо особено тук.
Поаро погледна към една издатина малко над главата му и измърмори:
— Човек вероятно би могъл да погледне дали там горе има нещо?
Уестън отбеляза:
— Ако там горе има нещо, то ще трябва да е било сложено нарочно. И все пак е по-добре да погледнем.
Поаро каза на Лейн:
— Вие, мисля, сте най-високият, мосю. Ще позволите ли да ви помолим да се уверите, че на тази издатина няма оставено нещо?
Лейн се протегна, но не успя да стигне съвсем до дъното на каменната полица. После, забелязвайки в скалата пукнатина, той пъхна там пръстите на крака си и се издигна с една ръка.
— Охо, тук горе има кутия.
След минута-две те бяха вън на светло и разглеждаха находката на свещеника. Уестън предупреди:
— Внимателно, дръжте я колкото можете по-внимателно. Може би има отпечатъци от пръсти.
Беше тъмнозелена ламаринена кутия и носеше надпис „Сандвичи“.
Сержант Филипс каза:
— Останала след някой излет, предполагам.
Отвори капака с носната си кърпа.
Вътре имаше малки съдчета с надписи „сол“, „пипер“, „горчица“ и две по-големи квадратни кутии за сандвичи. Сержант Филипс повдигна капака на съдчето за сол. То беше пълно. Повдигна следващото, коментирайки:
— Хм, и в това за пипера има сол.
С внезапно събудена бдителност сержантът отвори една от по-големите квадратни кутии. И тя съдържаше от същия кристален прах.
Много внимателно сержант Филипс си топна пръста и го допря до езика си.
Лицето му се промени. Възбудено отбеляза:
— Това не е сол, сър. В никакъв случай не е! На вкус нагарча! Прилича ми на някакъв вид наркотик.
II.
— Трета гледна точка — изпъшка полковник Уестън.
Бяха отново в хотела.
Началникът на полицейското управление продължи: