— Кога се е отдръпнала водата и пътят се е открил?
— Към девет и трийсет, сър.
Уестън подръпна мустаците си.
— Възможно е някой наистина да е дошъл от там. Имаме нова гледна точка, Колгейт.
Той разказа за кутията за сандвичи в пещерата.
V.
Чу се леко почукване на вратата.
— Влез — каза Уестън.
Беше капитан Маршъл. Той попита:
— Можете ли да ми кажете за кога да уреждам погребението?
— Мисля, че ще успеем да приключим следствието до вдругиден, капитан Маршъл.
— Благодаря ви.
Инспектор Колгейт каза:
— Извинете, сър, позволете ми да ви върна това.
Той му връчи трите писма.
Кенет Маршъл се усмихна доста саркастично:
— Полицейският отдел провери ли с каква скорост пиша на машина? Надявам се, че вече съм чист.
Полковник Уестън любезно изрече:
— Да, капитан Маршъл, мисля, че можем да ви дадем свидетелство, че сте напълно чист. За написването на тези листове отива цял час. Освен това камериерката ви е чула да пишете до единайсет без пет, а и друг свидетел ви е видял в единайсет и двайсет.
Маршъл измърмори:
— Така ли? Всичко това изглежда напълно задоволително.
— Да. Госпожица Данли е дошла в стаята ви в единайсет и двайсет. Толкова сте били погълнат в писането, че не сте я видели да влиза.
Лицето на Кенет Маршъл доби безразлично изражение.
— Госпожица Данли ли казва това? — Той замълча. — Всъщност тя греши. Аз я видях, макар че тя може да не знае това. Видях я в огледалото.
Поаро измърмори:
— Но не прекъснахте писането си?
Маршъл отговори кратко:
— Не. Исках да свърша. — Той замълча за малко, после рязко попита: — Повече нищо ли не мога да направя за вас?
— Не, благодаря ви, капитан Маршъл.
Кенет Маршъл кимна и излезе.
Уестън въздъхна:
— Отива си нашият най-удобен заподозрян… съвсем чист!… Охо, ето го Нийздън.
Лекарят влезе. Очевидно беше развълнуван.
— Това, което ми пратихте, е чудесна смъртоносна стока.
— Какво представлява?
— Какво представлява ли? Диаморфин хидрохлорид. Наркотик, който се нарича хероин.
Инспектор Колгейт подсвирна:
— Сега нещата се нареждат, да. Бъдете сигурни, че в дъното на историята е този сензационен номер с наркотика.
Десета глава
I.
Хората се изнизаха като стадо от Ред Бул. Краткото следствие приключи — беше отсрочено за след две седмици.
Розамънд Данли дойде при капитан Маршъл и попита тихо:
— Не беше толкова зле, нали, Кен?
Той не отговори веднага. Може би чувстваше втренчените погледи на хората от селото, почти насочените към него пръсти.
„Онзи там е той, миличка.“ „Виж, онзи е съпругът й.“ „Това ще да е съпругът.“ „Виж, ето го, излиза.“
Шепотът не беше достатъчно висок, за да стигне до ушите му, но независимо от това той го усещаше. Това беше съвременният позорен стълб. С хората от пресата вече се беше срещнал — самоуверени, настойчиви, знаещи как да разрушат стената на мълчанието му, която намираше израз в неговото „Нямам какво да кажа“ и която той с усилия беше издигнал около себе си. Дори кратките едносрични думи, които беше изрекъл, мислейки, че поне те няма да доведат до недоразумения, се бяха появили в сутрешните вестници в абсолютно различен смисъл. „Попитан съгласен ли е, че загадъчната смърт на жена му би могла да бъде обяснена единствено с предположението, че на острова се е промъкнал вманиачен убиец, капитан Маршъл заяви, че…“ и тъй нататък, и тъй нататък.
Фотоапаратите бяха снимали непрестанно. В този миг долови добре познатия звук. Той се обърна — усмихнат млад мъж кимаше радостно, осъществил целта си.
Розамънд прошепна:
— Капитан Маршъл и негова приятелка на излизане от Ред Бул след разпита.
Маршъл потрепна.
Розамънд каза:
— Няма смисъл, Кен! Трябва да приемаш действителността такава каквато е! Нямам предвид само смъртта на Арлин — имам предвид цялата съпътстваща я гадост. Втренчените погледи и клюките, интервютата във вестниците — най-добрият начин да го посрещнеш, е да го приемеш за забавно! Изречи високо старите безсъдържателни клишета и презрително свий устни.