Той попита:
— Ти така ли постъпваш?
— Да. — Тя замълча. — Ти не си такъв, зная. Твоето укритие са защитните цветове. Да останеш неподвижно-бездеен и да се слееш с фона. Но тук не можеш да направиш това — тук няма фон, с който да се слееш. Твърде ясно се очертаваш и всички те виждат — като тигър на райета, поставен пред бял екран. Съпругът на убитата жена!
— За Бога, Розамънд…
Тя нежно каза:
— Миличък, опитвам се да ти помогна.
Повървяха мълчаливо. Тогава Маршъл смени тона:
— Зная, че се опитваш. Не съм неблагодарник, Розамънд.
Бяха излезли извън селото. Следяха ги любопитни погледи, но наблизо нямаше никого. Гласът на Розамънд Данли се снижи, когато тя пак повтори предишната си забележка:
— Наистина не мина чак толкова зле, нали?
Той замълча за момент, после каза:
— Не зная.
— Какво мислят в полицията?
— Те не се ангажират с мнение.
След минута Розамънд попита:
— Този дребният — Поаро — наистина ли проявява жив интерес?
— Онзи ден изглеждаше в много близки отношения с началника на полицейското управление — отвърна Маршал.
— Зная — но върши ли той нещо?
— Как, по дяволите, бих могъл да зная, Розамънд?
Тя замислено отбеляза:
— Доста е стар. Малко изкуфял, предполагам.
— Може би.
Стигнаха до свързващия път. Насреща им, спокоен и тих под слънчевите лъчи, лежеше островът. Неочаквано Розамънд проговори:
— Понякога… нещата изглеждат нереални. Сега не мога да повярвам, че това изобщо се е случило…
Спътникът й отговори бавно:
— Мисля, че зная какво имаш предвид. Природата е толкова безразлична. Една мравка по-малко — ето какво е тази история в природата!
Розамънд каза:
— Да… и това е начинът, по който трябва да гледаме на всичко.
Той й хвърли един бърз поглед. После прошепна:
— Не се безпокой, скъпа. Няма нищо. Няма нищо.
II.
Линда дойде до свързващия път да ги посрещне, движеше се с конвулсивната рязкост на нервно жребче. Младото й лице беше загрозено от дълбоки сенки под очите. Устните й бяха сухи и напукани. Тя задъхано извика:
— Какво стана… какво… какво казаха?
Баща й отговори рязко:
— Разследването се отсрочва с две седмици.
— Това значи, че… че не са решили?
— Да. Нужни са повече доказателства.
— Но… но какво мислят?
Маршъл се усмихна леко:
— О, милото ми дете — кой знае? И кои имаш предвид? Следователят, съдебните заседатели, полицията, журналистите, рибарите от залива Ледъркум?
Линда отговори бавно:
— Предполагам, че имам предвид… полицията.
Маршъл каза сухо:
— В полицията каквото и да мислят, не го издават засега.
След това изречение той здраво стисна устни и влезе в хотела.
Точно когато госпожица Данли се канеше да го последва, Линда я повика:
— Розамънд!
Розамънд се обърна. Безмълвният зов върху нещастното лице на девойката я трогна. Тя хвана Линда под ръка и двете се отстраниха от хотела, поемайки по пътеката, която водеше към най-далечния край на острова.
Розамънд нежно каза:
— Опитай се да не го взимаш толкова присърце, Линда. Зная, че всичко е ужасно и е такъв шок, но няма смисъл да изпадаш в мрачно настроение заради тези неща. Единственото, което може да те тревожи, е целият този ужас. Ти въобще не си харесвала Арлин, нали така?
Тя почувства разтърсването, което премина през тялото на девойката, когато отговори:
— Не, не я харесвах…
Госпожица Данли продължи:
— Когато скърбиш за човека е друго — това не можеш да го оставиш зад себе си. Но шокът и ужасът можеш да ги преодолееш просто като не позволяваш на тези мисли да те занимават непрекъснато.
Момичето каза остро:
— Ти не разбираш.
— Мисля, че разбирам, миличко.
Линда поклати глава.
— Не, не разбираш. Изобщо не разбираш… и Кристин също не разбира! И двете сте мили с мен, но не можете да разберете какво изпитвам. Смятате просто, че е болезнено… че все за това мисля, а не трябва да е така. — Тя замълча. — Но изобщо не е това. Ако знаеше това, което зная аз…