Розамънд застина. Постоя така минута-две, после изтегли ръката си от тази на момичето.
— Какво е това, което знаеш, Линда?
Девойката се втренчи в нея. После тръсна глава.
Измърмори:
— Нищо.
Розамънд я стисна за ръката и Линда едва доловимо потрепери. Розамънд каза:
— Внимавай, Линда, много внимавай.
Момичето беше пребледняло като мъртвец.
— Аз внимавам много… през цялото време.
Жената изрече настойчиво:
— Слушай, Линда, това, което казах преди малко, важи и сега — само че с по-голяма сила. Избий си тази работа от главата. Никога не мисли за това! Забрави, забрави… Можеш, ако се опиташ! Арлин е мъртва и нищо не може да я съживи… Забрави всичко и живей в бъдещето. И най-вече, дръж си езика зад зъбите…
Линда леко се отдръпна.
— Ти… ти сякаш знаеш всичко?
Розамънд възрази енергично:
— Нищо не зная! Според мен някакъв вманиачен скитник се е добрал до острова и е убил Арлин. Това е наистина най-вероятното. Почти съм уверена, че накрая полицията ще трябва да го приеме. Това е, което трябва да се е случило! Това е, което се е случило!
Линда каза:
— Ако баща ми…
Розамънд я прекъсна:
— Не говори за това.
— Едно нещо трябва да кажа. Майка ми…
— Е, какво тя?
— Тя… тя е била съдена за убийство, нали?
— Да.
Линда бавно каза:
— И после баща ми се е оженил за нея. Изглежда, не е ли така, сякаш баща ми не е смятал, че убийството е нещо грешно — тоест, невинаги.
Розамънд остро реагира:
— Не говори такива неща дори пред мен! Полицаите нямат нищо, уличаващо баща ти. Той има алиби — алиби, което е непоклатимо. Той е извън всякаква опасност.
Линда прошепна:
— Първоначално мислеха ли, че баща ми…
Жената изкрещя:
— Не зная какво са си мислели! Но сега знаят, че той не е могъл да го извърши. Разбираш ли? Той не е могъл да го извърши.
Тя говореше уверено, очите й налагаха на Линда да се съгласи. Девойката изпусна дълга въздишка.
Розамънд каза:
— Скоро ще можете да се махнете от тук. Всичко ще забравиш… всичко!
— Никога няма да забравя — извика яростно момичето.
Обърна се рязко и побягна към хотела. Розамънд остана загледана след нея.
III.
— Има нещо, което искам да зная, мадам.
Кристин Редфън вдигна леко разсеян поглед към Поаро и попита:
— Да?
Еркюл Поаро не обърна особено внимание на разсеяността й. Беше забелязал начина, по който очите й проследиха съпруга й, който крачеше по терасата отвън пред бара, но за момента не проявяваше интерес към чисто семейните проблеми. Трябваше му информация.
Той каза:
— Да, мадам. Една фраза — една случайна ваша фраза от онзи ден разбуди любопитството ми.
Кристин, все още вперила поглед в Патрик, рече:
— Да? Какво съм казала?
— Беше в отговор на въпрос на началника на полицейското управление. Описвахте как сте отишли в стаята на госпожица Линда Маршъл онази сутрин, когато е било извършено престъплението, и как сте открили, че я няма, и как тя се е върнала и тогава началникът на полицейското управление ви попита къде е била.
Кристин доста нетърпеливо изрече:
— И аз казах, че беше ходила да се къпе в морето. Това ли е?
— Аха, но вие не казахте точно така. Вие не отговорихте „беше ходила да се къпе“. Думите ви бяха: „Тя каза, че е ходила да се къпе.“
— Това е същото, сигурна съм — отвърна жената.
— Не, не е същото. Отговорът ви подсказва определено отношение от ваша страна. Линда Маршъл влязла в стаята, била наметната с плажна хавлия и все пак… поради някаква причина… вие не сте приели веднага, че е ходила да се къпе. Това е изразено в думите ви: „Тя каза, че е ходила да се къпе.“ Какво във външния й вид — държанието й ли, или нещо, с което беше облечена, или нещо, което каза — ви накара да се изненадате, когато е казала, че е ходила да се къпе?
Погледът на Кристин изостави Патрик и изцяло се съсредоточи върху Поаро. Тя беше заинтригувана.
— Досетливо от ваша страна! Съвсем вярно, сега си спомням… Бях леко изненадана, когато Линда каза, че е ходила да се къпе.
— Но защо, мадам, защо?