Еркюл Поаро каза:
— Прилича малко на вашата главоблъсканица, мадам. Човек подрежда парченцата. Също като мозайка — много цветове и шарки — и всяко чудновато оформено парченце трябва да заеме мястото си.
— Не е ли това интересно? Е, сигурна съм, че вие просто го обяснявате прекалено красиво.
Той продължи:
— А понякога е точно като онова парченце от вашата мозайка сега. Човек много методично нарежда парченцата на мозайката… подбира цветовете… и… и тогава е възможно парченце от един цвят, който би трябвало да прилегне на… да речем, килимчето, приляга вместо това на опашката на една черна котка.
— Нима това не звучи наистина очарователно! А има ли много парченца, мосю Поаро?
— Да, мадам. Почти всеки един тук в този хотел ми е дал парченце за моята мозайка. И вие сте между тях.
— Аз! — пискливо възкликна тя.
— Да, една ваша забележка, мадам, беше изключително полезна. Бих могъл да кажа, че беше озарение.
— Е, и това ако не е чудесно! Не можете ли да ми кажете още малко, мосю Поаро?
— А-а! Аз, мадам, запазвам обясненията за последната глава!
Жената промърмори:
— И това ако не е прекалено неприятно!
V.
Еркюл Поаро почука леко на вратата на стаята на капитан Маршъл. Отвътре се чуваше звук от пишеща машина.
Чу се едно отсечено „влез“ и Поаро влезе.
Капитан Маршъл беше обърнат с гръб към него. Седеше до масата между прозорците и пишеше. Не обърна глава, но погледът му срещна очите на Поаро в огледалото, което висеше на стената точно пред него. Попита раздразнено:
— Е, мосю Поаро, какво има?
Детективът бързо отговори:
— Хиляди извинения за безпокойството. Зает ли сте?
— Доста.
— Само един въпрос, който бих искал да ви задам.
Маршъл възкликна:
— Боже мой, омръзна ми да отговарям на въпроси. На въпросите на полицията отговорих. Не се чувствам задължен да отговарям на вашите.
Поаро каза:
— Моят е съвсем простичък. Ето това. Сутринта, когато беше убита жена ви, ползвахте ли банята, след като свършихте да пишете и преди да излезете да играете тенис?
— Банята? Разбира се, че не! Бях се къпал в морето само час по-рано!
— Благодаря ви. Това е всичко.
— Но вижте, о… — другият спря нерешително.
Поаро се оттегли, затваряйки внимателно вратата.
Кенет Маршъл каза:
— Този човек е побъркан!
VI.
Точно пред бара Поаро се натъкна на господин Гарднър. Носеше два коктейла и явно отиваше към мястото, където госпожа Гарднър се беше разположила със своята картинна мозайка.
Той жизнерадостно се усмихна на детектива.
— Желаете ли да се присъедините към нас, мосю Поаро?
Поаро поклати глава и попита:
— Какво мислите за следствието, господин Гарднър?
Гарднър понижи тон и каза:
— Стори ми се някак незавършено. Тия ваши полицаи, както разбирам, са надушили нещо.
— Възможно е — отговори Поаро.
Гарднър още повече понижи глас:
— Ще се радвам да отведа госпожа Гарднър оттук. Тя е много, много чувствителна жена и тази история й се отрази зле. Много е напрегната.
Еркюл Поаро каза:
— Ще ми позволите ли, господин Гарднър, да ви задам един въпрос?
— Но защо, разбира се, мосю Поаро. Удоволствие е да помогна с каквото мога.
Еркюл Поаро каза:
— Доста сте поживели и видели — човек, бих казал, доста проницателен. Какво, но откровено, беше мнението ви за покойната госпожа Маршъл?
Веждите на Гарднър се повдигнаха от изненада. Той предпазливо хвърли поглед наоколо и понижи глас:
— Ами, мосю Поаро, чух някои неща, които така да се каже се носеха наоколо, ако ме разбирате, най-вече сред жените. — Поаро кимна. — Но щом ме питате, ще ви кажа моето искрено мнение, а то е, че тази жена беше до голяма степен ужасна глупачка.
— Да, това е много интересно — замислено рече детективът.
VII.
Розамънд Данли попита:
— Значи е мой ред, така ли?