— Моля?
Тя се разсмя.
— Онзи ден началникът на полицейското управление проведе своето разследване, вие седяхте отстрани. Днес, струва ми се, вие провеждате ваше собствено неофициално разследване. Наблюдавах ви. Първо госпожа Редфън, после ви зърнах през прозореца на фоайето при госпожа Гарднър, която подрежда своята отвратителна картинна мозайка. Сега е мой ред.
Еркюл Поаро седна до нея. Бяха на Слънчевата тераса. Под тях се простираше морето в наситено зелено. Далеч по-навътре то беше замайващо светлосиньо.
Поаро каза:
— Вие сте много интелигентна, мадмоазел. Така мисля от момента, в който пристигнах тук. Ще бъде удоволствие да обсъдя тази история с вас.
Розамънд Данли кротко попита:
— Искате да знаете какво мисля за цялата работа?
— Би било изключително интересно.
Тя каза:
— Мисля, че в действителност е съвсем просто. Ключът е в миналото на жената.
— В миналото? Не в настоящето?
— О, не непременно в далечното минало. Гледам на това така. Арлин Маршъл беше привлекателна, фатално привлекателна за мъжете. Възможно е, мисля, да се е отегчавала твърде бързо от тях. Сред нейните… да ги наречем ухажори… е имало един, който се е чувствал обиден от това. О, не ме разбирайте погрешно, той няма да е някой, който се откроява. Вероятно е някой умерен човечец, суетен и чувствителен — от мъжете, които изпадат в мрачни мисли. Мисля, че я е проследил дотук, издебнал е удобен случай и я е убил.
— Искате да кажете, че е бил външен човек, дошъл оттатък острова?
— Да. Вероятно се е крил в пещерата, докато е дошъл подходящ момент.
Поаро поклати глава:
— Тя би ли отишла да се срещне с човека, когото описвате? Не, би се изсмяла и не би отишла.
Розамънд поясни:
— Тя може и да не е знаела, че ще го срещне. Той може да й е изпратил бележка от името на някой друг.
Детективът измърмори:
— Това е възможно. — После добави: — Но едно нещо забравяте, мадмоазел. Човек, решен на убийство, няма да рискува да дойде посред бял ден през свързващия път и покрай хотела. Някой може да го види.
— Може, но не е сигурно. Мисля, че е твърде вероятно да е могъл да дойде, без някой да го забележи изобщо.
— Би било възможно, да, признавам. Но въпросът е, че той не би могъл да разчита на тази възможност.
Розамънд каза:
— Не забравяте ли нещо? Времето.
— Времето?
— Да. В деня на убийството времето беше великолепно, но предишния ден, помните ли, валя дъжд и беше мъгливо. Всеки би могъл да дойде тогава на острова, без да го забележат. Трябвало е само да слезе до плажа и да прекара нощта в пещерата. Онази мъгла, мосю Поаро, е важна.
Минута-две той я гледаше замислено.
— Знаете ли, в това, което току-що казахте, има смисъл.
Жената се изчерви.
— Това е моята теория, без гаранции. Сега ми кажете вашата.
— А-а! — Той се загледа в морето. — Eh bien, мадмоазел. Аз съм човек на простите неща. Винаги се придържам към схващането, че има един човек, който е най-вероятният извършител на престъплението. В самото начало ми се струваше, че един човек съвсем ясно се откроява.
Гласът на Розамънд стана малко рязък:
— Продължете.
— Но виждате ли, има нещо, което се нарича прът в колелата. Изглежда, че е било невъзможно този човек да е извършил престъплението.
Той чу бързо изпуснатия й дъх. Тя каза почти задъхано:
— Е?
Еркюл Поаро сви рамене.
— Ами, какво да правим тогава? Това е моят проблем. — Той замълча и после продължи: — Мога ли да ви попитам нещо?
— Разбира се.
Тя се обърна към него. Беше нащрек. Но въпросът, който дойде, беше неочакван.
— Когато се прибрахте да се преоблечете за тенис онази сутрин, ползвахте ли банята?
Розамънд го погледна втренчено.
— Банята? Какво имате предвид?
— Точно това искам да кажа. Ваната. Този съд от порцелан, човек завърта кранчетата и го напълва, влиза вътре, после излиза и… водата се изтича в канала!
— Мосю Поаро, да не сте се побъркали съвсем?
— Не, аз съм напълно с ума си.
— Е, както и да е, не съм ползвала ваната.
— Наистина ли?
Розамънд отвърна с известно раздразнение:
— Предполагам, че това е в стила на Шерлок Холмс.