Еркюл Поаро се усмихна и деликатно подуши въздуха.
— Ще ми позволите ли да бъда нахален, мадмоазел?
— Сигурна съм, че не можете да бъдете нахален, мосю Поаро.
— Много мило от ваша страна. Тогава мога ли да се осмеля да кажа, че парфюмът, който използвате, е чудесен… има нежен неуловим чар. — Той размаха ръце и после добави с практичен тон: — „Габриел“ №8, струва ми се?
— Колко сте досетлив! Да, винаги използвам този.
— Също и покойната госпожа Маршъл. Луксозен е, а? И много скъп?
Розамънд повдигна рамене с едва забележима усмивка.
Поаро каза:
— Вие сте седели, където сме ние сега, мадмоазел, сутринта, когато беше извършено престъплението. Видели са ви тук, или поне чадърът ви е бил забелязан от госпожица Брюстър и господин Редфън, когато са заобикаляли по море. Онази сутрин, мадмоазел, сигурна ли сте, че… не се е случило да слезете в Залива на елфите и да влезете в пещерата там — известната Пещера на елфите?
Розамънд извъртя главата си и се вторачи в него. Изрече с тих, равен глас:
— Питате ме дали съм убила Арлин Маршъл ли?
— Не, питам ви дали сте влизали в Пещерата на елфите?
— Аз дори не зная къде е. Защо е трябвало да влизам в нея? Поради каква причина?
— В деня на престъплението, мадмоазел, в тази пещера е имало някой, който е използвал „Габриел“ № 8.
Розамънд рязко напомни:
— Самият вие, мосю Поаро, току-що казахте, че и Арлин Маршъл е използвала „Габриел“ №8. Тя беше на плажа онзи ден. Може да се предположи, че тя е влязла в пещерата.
— Защо й е трябвало да влиза в пещерата? Там е тъмно и тясно, и много неприятно.
Розамънд каза нетърпеливо:
— Не ме питайте за причини. След като е била в залива, значи тя е най-вероятният човек. Казах ви вече, че изобщо не съм напускала това място онази сутрин.
— Освен по времето, когато сте отишли в хотела и в стаята на капитан Маршъл — напомни й Поаро.
— Да, разбира се, бях забравила за това.
Той каза:
— И грешите, мадмоазел, като сте мислели, че капитан Маршъл не ви е видял.
Розамънд го погледна невярващо:
— Кенет ме е видял? Той ли каза така?
Поаро кимна.
— Видял ви е, мадмоазел, в огледалото на стената.
Розамънд притаи дъх.
— О-о! Разбирам!
Поаро не гледаше вече към морето. Гледаше ръцете на Розамънд Данли, скръстени в скута й. Бяха добре оформени ръце, красиво поддържани, с много дълги пръсти.
Жената проследи погледа му и остро попита:
— Защо гледате ръцете ми? Да не мислите… да не мислите…
— Да не мисля какво, мадмоазел?
Тя отсече:
— Нищо.
Беше може би час по-късно. Еркюл Поаро дойде до най-високото място на пътеката, водеща към Залива на чайките. Някой седеше на плажа. Слабичка фигура с червена риза и тъмносини шорти.
Поаро се спусна надолу по пътеката, стъпвайки внимателно с тесните си, елегантни обувки.
Линда Маршъл рязко обърна глава. Стори му се, че тя леко се сви.
Очите й, когато той дойде и предпазливо приседна до нея, се спряха върху него, подозрителни и нащрек като на уловено в капан животно. Той осъзна със силна болка колко млада и уязвима е тя.
Линда попита:
— Какво има? Какво искате?
Минута-две Еркюл Поаро мълча. После заговори:
— Онзи ден казахте на началника на полицейското управление, че сте харесвали мащехата си и че тя се държала мило с вас.
— Е, и?
— Това не беше истината, нали, мадмоазел?
— Беше.
Поаро каза:
— Тя вероятно не е била открито нелюбезна — това мога да призная. Но вие не я харесвахте… о, не… мисля, че ви беше много неприятна. Това лесно се забелязваше.
Линда отговори:
— Може би не съм я харесвала особено. Но не можете да говорите така, когато човекът е мъртъв. Би било неприлично.
Той въздъхна.
— Така са ви учили в училище ли?
— Горе-долу, предполагам.
Еркюл Поаро отбеляза:
— Когато някой е бил убит, по-важно е да бъдеш искрен, отколкото благоприличен.
Момичето отговори:
— Да, вие бихте казали такова нещо.
— Бих го казал и го казвам. Мое задължение е, разбирате ли, да открия кой е убил Арлин Маршъл.
Линда измънка: