Той кимна:
— Тази групова снимка е много ценна за мен.
Жената продължи:
— Вижте го как се държи днес — толкова гръмогласен и шумен, и вулгарен. Е, просто тръпки ме побиват от това. Трябваше да уредите този човек да си беше останал в хотела, мосю Поаро.
Еркюл Поаро промърмори:
— Уви, мадам, това щеше да бъде трудно.
— Уверена съм в това. Този човек просто се навира навсякъде. Той чисто и просто няма никакъв такт.
В този момент откриването на Пещерата на елфите беше приветствано със силни викове от хората долу.
Следвайки указанията на Поаро, компанията потегли по-нататък до едно място, където от колата надолу по хълма, покрит с пирен, къса пътечка водеше до приятно местенце край малка рекичка.
Тесен дъсчен мост пресичаше реката и Поаро и съпругът на госпожа Гарднър я принудиха да мине по него дотам, където едно приятно, покрито с пирен място без бодлив прещип изглеждаше идеално за обяд.
Разказвайки словоохотливо за своите емоции при пресичане на дъсчен мост, госпожа Гарднър седна. Внезапно се чу лек вик.
Другите бяха притичали по моста съвсем леко, но Емили Брюстър стоеше в средата на дъската със затворени очи, полюшвайки се напред-назад.
Поаро и Патрик Редфън се притекоха на помощ.
Емили Брюстър беше кисела и засрамена.
— Благодаря, благодаря. Извинете. Никога не ме е бивало да пресичам течащи води. Завива ми се свят. Много глупаво.
Постлаха, сложиха обеда и пикникът започна.
Всички, замесени в онази история, с изненада откриха колко много им харесва всичко това. Може би защото им позволяваше да избягат от атмосферата на подозрение и страх. Тук с бълбукането на водата, меката торфена миризма във въздуха и топлата окраска на пирена и орловата папрат, светът на убийства, полицейски разпити и подозрения изглеждаше неясен, сякаш никога не е съществувал. Дори Блат забрави да бъде сърцето и душата на компанията. След обяда той заспа малко встрани и тихо похъркване доказваше, че е потънал в блажен сън.
Когато прибираха кошниците, те бяха вече една благодарна група и поздравяваха Поаро за добрата идея.
Слънцето залязваше, когато се върнаха по тесните, лъкатушещи алеи. От върха на хълма над залива Ледъркум за малко зърнаха острова с белия хотел на него.
Той изглеждаше спокоен и невинен под залязващото слънце.
Госпожа Гарднър, за пръв път не така приказлива, въздъхна:
— Наистина ви благодаря, мосю Поаро. Чувствам се така спокойна. Това е просто чудесно.
II.
Майор Бари излезе да ги посрещне, когато пристигнаха.
— Здравейте — каза той. — Добре ли прекарахте?
Госпожа Гарднър отговори:
— Разбира се. Мочурливите местности бяха просто чудесни. Толкова типично английски и от старото време. Въздухът беше приятен и освежаващ. Трябва да се срамувате от себе си, че бяхте толкова мързелив и останахте тук.
Майорът се ухили.
— Прекалено стар съм за тези неща — да седя някъде из мочурището и да ям сандвичи.
От хотела излезе една камериерка. Беше леко задъхана. Поколеба се за миг, после бързо дойде при Кристин Редфън.
Еркюл Поаро разпозна в нея Гладис Наръкът.
— Извинете ме, мадам, но съм обезпокоена за младата госпожица. За Линда Маршъл. Току-що й занесох чай, а не можах да я събудя и изглежда някак си толкова… толкова странно.
Кристин се огледа безпомощно. Поаро в миг беше до нея. Хвана я под ръка и тихо каза:
— Да се качим и да видим.
Забързаха по стълбите и по коридора към стаята на Линда.
Един поглед към нея беше достатъчен да подскаже и на двамата, че имаше нещо не съвсем както трябва. Цветът й беше особен, а дишането й почти не се долавяше.
Поаро потърси пулса й. В същото време той забеляза плик, напъхан до лампата на нощната масичка. Беше адресиран до него.
Капитан Маршъл влезе бързо в стаята. Той попита:
— Какво става с Линда? Какво й има?
Леко уплашено хлипане дойде от Кристин Редфън. Еркюл Поаро се обърна и каза на Маршъл:
— Намерете лекар — колкото можете по-скоро. Но ме е страх… много ме е страх… че може да е твърде късно.
Той взе писмото с името си и скъса плика. Вътре имаше няколко реда, изписани с ученическия почерк на Линда:
Мисля, че това е най-добрият изход. Помолете татко да се опита да ми прости. Аз убих Арлин. Мислех, че ще бъда радостна — но не съм. Съжалявам за всичко.