III.
Бяха събрани в салона — Маршъл, семейство Редфън, Розамънд Данли и Еркюл Поаро.
Седяха там мълчаливо, чакаха…
Вратата се отвори и доктор Нийздън влезе. Той каза кратко:
— Направих всичко, каквото мога. Може да й се размине — но съм длъжен да ви кажа, че няма много надежда.
Той замълча. Маршъл попита:
— Откъде е намерила това?
Нийздън отвори вратата и направи знак. Камериерката влезе в стаята. Беше плакала. Нийздън се обърна към нея:
— Кажете ни отново какво видяхте.
Подсмърчайки, младата жена каза:
— Изобщо не мислех… не помислих и за миг, че нещо не е в ред… макар че младата госпожица изглеждаше малко странно. — Лек жест на нетърпение от страна на лекаря я накара да започне отново: — Тя беше в стаята на другата дама. На госпожа Редфън. Вашата стая, мадам. Там при мивката. И взе малко шишенце. Доста се стресна, когато влязох, и си помислих, че е странно да взима неща от стаята ви, но, разбира се, би могло да е нещо, което ви е дала назаем. Тя каза само: „О, ето това търся…“ — и излезе.
Кристин прошепна:
— Приспивателните ми хапчета.
Лекарят рязко попита:
— Откъде е знаела за тях?
Кристин обясни:
— Дадох й едно. През нощта, след убийството. Каза ми, че не можела да спи. Тя… спомням си как ми каза: „Едно ще бъде ли достатъчно?“… и аз отговорих: „О, да, те са много силни“… и че са ме предупредили никога да не взимам повече от две.
Нийздън кимна:
— Искала е да бъде сигурна. Взела е шест.
Кристин отново изхлипа.
— О, божичко, чувствам, че вината е моя! Трябваше да ги държа заключени.
Лекарят сви рамене.
— Би било по-разумно, госпожо Редфън.
Кристин каза отчаяно:
— Тя умира… и вината е моя…
Кенет Маршъл се размърда на стола си:
— Не, не трябва да се обвинявате. Линда е знаела какво върши. Взела ги е нарочно. Може би… може би това е било най-доброто.
Той погледна към смачканата бележка в ръката си — бележката, която Поаро мълчаливо му беше подал. Розамънд Данли извика:
— Не го вярвам. Не вярвам, че Линда я е убила. Със сигурност това е невъзможно — според показанията!
Кристин пламенно изрече:
— Да, не може да го е направила! Трябва да се е превъзбудила и да си е въобразила всичко това.
Вратата се отвори и влезе полковник Уестън.
— Какви са всички тези неща, за които чувам?
Доктор Нийздън взе бележката от ръката на Маршъл и я подаде на началника на полицейското управление. Той я прочете. Невярващо възкликна:
— Какво? Но това са глупости… абсолютни глупости! Това е невъзможно — повтори той уверено. — Невъзможно! Нали, Поаро?
Еркюл Поаро се размърда за първи път и бавно отговори:
— Не. Боя се, че не е невъзможно.
Кристин Редфън каза:
— Но аз бях с нея, мосю Поаро. Бях с нея чак до дванайсет без петнайсет. Така казах и в полицията.
Поаро отговори:
— Вашите показания й осигуриха алиби — да. Но на какво се основават те? На ръчния часовник на Линда. Имате ли ваша собствена информация, че е било дванайсет без петнайсет, когато сте я оставили? Знаете само, че тя ви е казала това. Вие самата споменахте, че времето сякаш е минало много бързо. — Тя се втренчи в него, поразена. Той продължи: — И така, помислете си, мадам, като напуснахте плажа, бързо или бавно вървяхте до хотела?
— Аз… ами сравнително бавно, струва ми се.
— Спомняте ли си повече за това връщане?
— Не много, боя се. Аз… аз се бях замислила.
Поаро каза:
— Съжалявам, че трябва да ви попитам, но ще ни кажете ли точно за какво си мислехте, докато вървяхте?
Кристин се изчерви:
— Предполагам… щом се налага… Размишлявах по въпроса да… да замина от тук. Просто да замина, без да кажа на съпруга си. Точно тогава аз… аз бях много нещастна, нали разбирате?
Патрик Редфън извика:
— О, Кристин! Зная… зная…
Поаро се намеси:
— Точно така. Били сте погълната от мисълта за някаква решителна стъпка. Били сте, бих казал, сляпа и глуха за това, което ви е заобикаляло. Вероятно сте вървели много бавно и от време на време сте спирали за малко, докато си изясните нещата.