Тя кимна. Загледа се в краката си и отговори:
— Срещнах призрак. Това е.
— Призрак, мадмоазел?
— Да.
— Какъв призрак? Или чий призрак?
— О, моят призрак.
Поаро попита внимателно:
— Болезнен ли беше призракът?
— Неочаквано болезнен. Върна ме в миналото, нали разбирате… — Тя поспря, размишлявайки, после продължи: — Представете си детството ми. Не, не можете! Вие не сте англичанин.
Поаро попита:
— Типично английско детство ли беше?
— О, невероятно английско! Провинция… голяма занемарена къща… коне, кучета… разходки в дъжда. Огньове в гората… ябълки в градината… безпаричие. Стари костюми от груб вълнен плат… едни и същи вечерни рокли година след година… неподдържана градина… с димитровчета, изникващи като големи байраци през есента…
Поаро попита внимателно:
— И вие искате да се върнете?
Розамънд Данли поклати отрицателно глава:
— Човек не може да се върне, не е ли така? Никога. Но ми се иска да бях тръгнала по… по друг път.
Поаро рече:
— Чудно.
Тя се засмя.
— И аз се чудя, наистина!
Поаро каза:
— Когато бях млад (а това, мадмоазел, беше наистина много отдавна), имаше една игра, наречена: „Ако не си този, който си сега, кой би искал да бъдеш?“ Пишехме отговора в лексиконите на момичетата. Лексикони с позлатени ръбове и със синя кожена подвързия. Отговорът? О, мадмоазел, не е много лесно да бъде намерен.
Розамънд каза:
— Да, предполагам, че не е лесно. Би било голям риск. На никого няма да му е приятно да приеме, че е Мусолини или принцеса Елизабет. Що се отнася до приятелите ни, ние знаем твърде много за тях. Спомням си, че веднъж срещнах едно очарователно семейство. Бяха така вежливи и мили един към друг и изглеждаха в такива добри отношения след толкова години съвместен живот, че завидях на жената. С готовност бих разменила мястото си с нейното. По-късно някой ми каза, че единайсет години не са си разменили нито дума!
Тя се засмя.
— Нима това не показва, че човек никога не знае?
След миг-два Поаро отбеляза:
— Много хора, мадмоазел, със сигурност ви завиждат.
Розамънд Данли отвърна хладно:
— О, да. Естествено.
Тя се замисли, устните й се разтегнаха в характерната им иронична усмивка.
— Да, аз наистина съм съвършеният образец на преуспялата жена. Радвам се на творческото удовлетворение на преуспелия творец (наистина обичам да създавам нови модели облекло) и финансовата удовлетвореност на преуспяла в бизнеса жена. Заможна съм, имам хубава фигура, поносимо лице и не прекалено хаплив език. — Тя поспря. Усмивката й се разшири. — Разбира се — нямам съпруг! В това не съм успяла, не е ли така, мосю Поаро?
Той отговори галантно:
— Мадмоазел, ако не сте се омъжили, то е защото никой от моя пол не е бил достатъчно подходящ. Останали сте сама по избор, а не по принуда.
Розамънд Данли каза:
— И въпреки всичко, сигурна съм, че вие като всички мъже дълбоко в себе си вярвате, че нито една жена не е удовлетворена, докато не се омъжи и няма деца.
Поаро сви рамене.
— Да се омъжат и да родят, това е обичайната съдба на жените. Само една жена на сто — не, на хиляда, може да си създаде име и обществено положение като вас.
Розамънд широко му се усмихна.
— И все пак въпреки всичко аз съм една окаяна стара мома. Във всеки случай така поне се чувствам днес. Бих била щастлива със скромен годишен доход, с безсловесен грубиян за съпруг и купчина пикльовци, тичащи подире ми. Нима това не е истината?
Поаро сви рамене.
— Щом вие казвате, сигурно е така, мадмоазел.
Розамънд се засмя, равновесието й се беше възстановило. Извади цигара и я запали.
— Определено знаете как да се справяте с жените, мосю Поаро. Сега съм готова да заема противоположната гледна точка и да споря с вас в защита на жените, правещи кариера. Разбира се, че така съм си много добре — това ми е ясно!
— Тогава всичко в градината — или да кажем край морето — е прекрасно, мадмоазел?
— Точно така.
Поаро на свой ред извади своята кутия и запали една от онези тънички цигари, които бяха негова страст.
Наблюдавайки издигащия се дим с насмешлив поглед, той промърмори:
— Значи господин… не, капитан Маршъл, е ваш стар познат, мадмоазел?