Кристин проговори. Гласът й беше остър:
— Внимавай, Патрик, не се вбесявай.
Поаро каза:
— Ще ви бъде интересно да чуете, че и двамата със съпругата ви Кристин лесно сте били разпознати и идентифицирани от полицията в Съри сред групата хора, снимани тук. Идентифицирали са ви незабавно като Едуард Коригън и Кристин Девърил, младата жена, открила трупа.
Патрик Редфън беше станал. Красивото му лице се беше преобразило, почервеняло от приток на кръв. Беше лице на убиец — на тигър. Той изкрещя:
— Ти, проклет, пречкащ се, отвратителен, гнусен малък червей!
Хвърли се напред, пръстите му се опъваха и извиваха, бясно сипеше ругатни, докато стягаше пръсти около шията на Еркюл Поаро…
Тринайсета глава
I.
Поаро каза замислено:
— Беше една сутрин, когато седяхме тук навън и говорехме за загорели от слънцето тела, лежащи като мъртви върху плотове, и тогава аз разсъждавах за това, каква малка разлика има между едно тяло и друго тяло. Ако човек се вгледа отблизо и внимателно — да — но за случайния поглед? Една сравнително добре сложена млада жена много прилича на друга. Два загорели крака, две загорели ръце, малко парче бански костюм — просто едно тяло, лежащо на слънце. Когато една жена върви, когато говори, смее се, обръща си главата, движи си ръката — тогава, да, тогава има индивидуалност, личност. Но в слънчевия ритуал — не.
Това беше денят, когато говорихме за злото — злото под слънцето, както го нарече господин Лейн. Той е много чувствителен човек — злото му въздейства… той усеща присъствието му, но въпреки това не знаеше къде точно беше то. За него злото се беше събрало в Арлин Маршъл и на практика всички присъстващи се съгласиха с него. Но за мен злото, макар че присъстваше, изобщо не беше съсредоточено в Арлин Маршъл. Беше свързано с нея, да, но по абсолютно различен начин. Аз и тогава, и през цялото време я виждах като вечна и предопределена жертва. Понеже беше хубава, понеже имаше блясък, понеже мъжете извръщаха глави след нея, приемаше се, че тя е от онези жени, които объркват живота и разбиват сърца. Но аз я виждах съвсем различно. Не тя беше тази, която фатално привличаше мъжете — мъжете бяха тези, които фатално я привличаха. Тя беше от жените, за които мъжете лесно се разчувстват и от които лесно се отегчават. И всичко, което ми беше разказано или открих за нея, затвърди убедеността ми по този въпрос. Първото нещо, което беше споменато за нея беше как мъжът, по чийто развод тя е била призована, отказал да се ожени за нея. Тогава капитан Маршъл, един от онези мъже — неизлечими кавалери, й предлага да се омъжи за него. За стеснителен, затворен човек като капитан Маршъл едно публично изпитание, от какъвто и да е род би било най-голямото мъчение — оттам и неговата любов и състрадание към първата му жена, която била публично обвинена и осъдена за убийство, което не била извършила. Той се оженил за нея и преценката му за характера й напълно се оправдала. След смъртта й друга една красива жена, може би от същия тип (тъй като Линда има червена коса, която вероятно е наследила от майка си), е изправена пред публично унижение. Още веднъж Маршъл се явява като спасител. Но този път той открива твърде малко, което да поддържа увлечението му. Арлин е глупава, безразсъдна, недостойна за неговото състрадание и защита. Въпреки всичко аз мисля, че той винаги е имал доста вярна представа за нея. Дълго след като е престанал да я обича и присъствието й започнало да го дразни, той е продължил да й съчувства. За него тя е била като дете, което не може да продължи по-нататък от определена страница в книгата на живота. В Арлин Маршъл, с нейното увлечение по мъжете, аз видях жената, предопределена за един определен тип безскрупулни мъже. В Патрик Редфън, с неговата приятна външност, с безгрижната му самоувереност, с неговото неоспоримо обаяние върху жените, веднага разпознах този тип. Авантюристът, който по един или друг начин изкарва прехраната си от жените. Гледайки към тях от моето място на плажа, аз бях съвсем сигурен, че Арлин е жертва на Патрик, а не обратното. И тогава свързах злото с Патрик Редфън, а не с Арлин Маршъл.
Неотдавна Арлин се беше сдобила с доста голяма сума, оставена й от възстар обожател, който не е имал време да се отегчи от нея. Тя е от жените, на които неизбежно един или друг мъж отнема парите с измама. Госпожица Брюстър спомена за някакъв млад мъж, който бил „разорен“ от Арлин, но едно негово писмо, намерено в стаята й, макар че изразяваше желание (което не е струвало нищо) да я покрие с бижута, фактически потвърждаваше получаването на чек от нея, с помощта на който той се надяваше да избегне съдебно преследване. Ясен случай на млад прахосник, живееш на нейния гръб. Не се съмнявам, че за Патрик Редфън е било лесно да я склони от време на време да му дава на ръка големи суми за „инвестиции“. Вероятно й е замаял главата с истории за големи възможности — как ще натрупа богатство за нея и за себе си. Беззащитните жени, живеещи сами, са лесна жертва за такива мъже, които обикновено се измъкват безнаказано с плячката. Ако обаче тя има съпруг или брат, или баща, нещата могат да вземат неприятен обрат за измамника. Щом капитан Маршъл откриел какво се е случило с богатството на жена му, Патрик Редфън можел да очаква набързо да се справят с него.