Тяло — думата раздвижи нещо в ума ми — тела, лежащи на пясъка. Всички еднакви. Патрик Редфън и Емили Брюстър бяха стигнали в залива и бяха видели там да лежи тяло. Тяло… ами ако това не е било тялото на Арлин… а на някой друг? Лицето е било скрито от голямата китайска шапка.
Но имаше само едно мъртво тяло — това на Арлин. Тогава би ли могло да бъде… живо тяло… някой, който се преструва на мъртъв? Би ли могла да бъде самата Арлин, подтикната от Патрик да изиграе някаква шега? Не, твърде рисковано. Живо тяло — чие? Имаше ли някоя жена, която би помогнала на Патрик? Разбира се, съпругата му. Но тя беше белокожо нежно създание. Ах, да, но тен може да се получи, като се намаже с нещо от някое шишенце. Шише! Имах едно върху моите парчета от картинна мозайка. Да, и след това, разбира се, къпане във ваната — за да се отмият издайническите петна, преди да отиде да играе тенис. А ножицата? Защо ли — за да нареже тази шапка, едно неудобно за носене нещо, от което е трябвало да се отърве, а в бързината ножицата била оставена — единственото, което двамата убийци забравили.
Но къде е била Арлин през цялото време? Това също беше абсолютно ясно. В Пещерата на елфите е била или Розамънд Данли, или Арлин Маршъл. Това ми подсказа парфюмът, който и двете използваха. Със сигурност знаех, че не е била Розамънд Данли. Значи е била Арлин, която се е криела, докато брегът се изчисти.
Когато Емили Брюстър заминала с лодката, Патрик останал съвсем сам на плажа и е имал пълната възможност да извърши престъплението. Арлин Маршъл е била убита след дванайсет без петнайсет, но медицинските показания се занимаваха само с най-ранния възможен час, когато убийството е могло да бъде извършено. Че Арлин е била мъртва в дванайсет без петнайсет, е било казано на лекаря, а не лекарят е казал на полицията.
Още два момента трябваше да се уточнят. Показанията на Линда Маршъл осигуряваха алиби на Кристин Редфън. Да, но тези показания зависеха от ръчния часовник на Линда. Всичко, което трябваше да се докаже, беше, че Кристин е имала две възможности да се добере до часовника. Открих ги съвсем лесно. Тя е била сама в стаята на Линда онази сутрин… а имаше и косвено доказателство. Чухме Линда да казва, че „се е страхувала да не закъснее“, но когато слязла долу, е било само десет и двайсет и пет според часовника във фоайето. Втората възможност е била лесна — могла е да върне пак стрелките на часовника веднага щом Линда се е обърнала с гръб и е тръгнала към морето да се къпе.
След това и въпросът със стълбата. Кристин постоянно твърдеше, че главата й се замайва от височини. Още една внимателно подготвена лъжа.
Аз вече имах мозайката си — всяко парченце, красиво поставено на своето място. Но за нещастие нямах никакво конкретно доказателство. Всичко беше само в ума ми.
Точно тогава ми хрумна нещо. Имаше някаква самоувереност… някаква изпипаност в престъплението. Нямах съмнение, че в бъдеще Патрик Редфън щеше да го повтори. А в миналото? Имаше вероятност това да не му е първото убийство. Начинът на извършване — удушаване — напълно хармонираше с неговата същност — убиец за удоволствие, както и за изгода. Ако е бил вече убиец, бях сигурен, че е използвал същите средства. Помолих инспектор Колгейт за списък на жените, жертви на удушаване. Резултатът ме изпълни с радост. Смъртта на Нели Парсън, удушена в някаква самотна горичка, можеше да бъде или не дело на Патрик Редфън — тя може просто да му е подсказала как да избере мястото, но в смъртта на Алис Коригън открих точно това, което търсех. По същество същият метод. Измама за часа на убийството, едно убийство, извършено не както е обикновено преди момента, за който се предполага, че се е случило, а след това. Тяло, открито според общото мнение в четири и петнайсет. Съпругът с алиби до четири и двайсет и пет.
Какво се е случило в действителност? Казват, че Едуард Коригън пристигнал в „Пайн Ридж“, видял, че жена му я няма там, и излязъл и се заразхождал. В действителност, разбира се, той е тичал до мястото на срещата — Цезаровата дъбрава (която, сигурно си спомняте, е съвсем наблизо), убил я е и се е върнал в кафенето… Планинарката, която съобщила за престъплението, е била изключително порядъчна млада дама, преподавателка по спортни игри в известно девическо училище. Очевидно тя не е имала връзка с Едуард Коригън. Налагало се е да повърви малко, за да съобщи за смъртта. Съдебният лекар прегледал тялото едва в шест без петнайсет. Както и в нашия случай времето на смъртта било прието без съмнение.