Направих последна проверка. Трябваше категорично да зная дали госпожа Редфън лъже. И организирах нашата малка екскурзия до Дартмур. Ако на човек му се вие свят от височини, той никога не се чувства добре, пресичайки река по тесен мост. На госпожица Брюстър, която наистина страда от това, й прилоша. Но Кристин Редфън притича, без да й стане лошо. Това беше нещо дребно, но категорично една проверка. Щом беше изрекла една лъжа, то и всички друга лъжи бяха възможни. Междувременно Колгейт беше получил потвърждението за снимката от полицията в Съри. Аз изиграх моята ръка по единствения начин, който имаше изгледи за успех. След като приспах вниманието на Патрик Редфън, се обърнах срещу него и направих всичко, което можех, за да го накарам да изгуби самообладание, фактът, че е бил идентифициран като Коригън го стъписа.
Еркюл Поаро поглади шията си, унесен в спомени.
— Това, което направих — важно каза той, — беше изключително опасно… но не съжалявам. Аз успях! Страданието ми не беше напразно.
Настъпи мълчание. После госпожа Гарднър изпусна дълбока въздишка.
— Как, мосю Поаро — каза тя, — беше чудесно… да чуем точно по какъв начин сте се добрали до вашите резултати. Всеки детайл носеше очарованието на истинска лекция по криминология… Това всъщност е лекция по криминология. И като си помисля, че моята виолетова прежда и онзи разговор за слънчевите бани наистина имат нещо общо с това? Наистина се вълнувам прекалено много, за да говоря, и съм сигурна, че господин Гарднър се чувства по същия начин, нали, Одел?
— Да, скъпа — отвърна той.
Еркюл Поаро изрече:
— Господин Гарднър също ми помогна. Трябваше ми мнението на един здравомислещ човек за госпожа Маршъл. Попитах господин Гарднър какво мисли за нея.
— Така ли? — учуди се жена му. — И ти какво каза за нея, Одел?
Той се изкашля:
— Ами, скъпа, никога не съм имал много високо мнение за нея, нали знаеш?
— Точно такива неща казват винаги мъжете на съпругите си — отбеляза госпожа Гарднър. — И ако ме питате, дори мосю Поаро е, както бих казала аз, като че ли малко снизходителен към нея, наричайки я „естествена жертва“ и други подобни. Вярно е, разбира се, че тя изобщо не беше образована жена и тъй като капитан Маршъл не е тук, спокойно мога да кажа, че винаги ми се е струвала глупава. Така и казах на господин Гарднър, нали, Одел?
— Да, скъпа — отвърна той.
II.
Линда Маршъл седеше с Еркюл Поаро в Залива на чайките. Тя заговори:
— Доволна съм, разбира се, че в края на краищата не умрях. Но разбирате ли, мосю Поаро, не е ли все същото като да съм я убила? Такива бяха намеренията ми.
Детективът енергично възрази:
— Изобщо не е същото. Желанието да убиеш и извършването на убийство са две различни неща. Ако в спалнята ви вместо малката восъчна фигура беше мащехата ви, вързана и безпомощна, а в ръката ви вместо карфица имаше кинжал, вие не бихте го забили в сърцето й! Нещо вътре във вас би казало „не“. Същото е и с мен. Някакъв малоумник ме вбесява. Казвам: „Ще ми се да го сритам.“ Вместо това ритам масата. Казвам: „Ето, тази маса е онзи идиот и така аз го сритвам.“ И после, ако не съм си повредил много обувката, се чувствам по-добре, а на масата обикновено й няма нищо сериозно. Но ако онзи малоумник беше там, аз нямаше да го сритам. Да се правят восъчни фигури и да се промушват с карфици е глупаво, да, детинщина, да — но от това има и някаква полза. Изхвърлили сте омразата от себе си и сте я излели върху онази фигурка. И с карфицата и огъня сте унищожили — не мащехата си — а омразата, която сте носели към нея. След това, още преди да бяхте чули за смъртта й, сте се чувствали пречистена, не е ли така… чувствали сте се по-лека… по-щастлива?
Линда кимна.
— Откъде знаете? Точно така се чувствах.
Поаро отговори:
— Тогава не си повтаряйте тези идиотщини. Настройте се само да не мразите следващата си мащеха.
Тя бе изумена:
— Мислите ли, че ще имам друга? А-а, разбирам, имате предвид Розамънд. Нямам нищо против нея. — Поколеба се за миг. — Тя е благоразумна.
Това не беше определението, което самият Поаро би избрал за Розамънд Данли, но той схвана, че то изразява представата на Линда за голяма похвала.
III.
Кенет Маршъл каза:
— Розамънд, нима си беше втълпила нещо толкова невероятно като мисълта, че съм убил Арлин?