Тя изглеждаше доста засрамена.
— Предполагам, че съм била ужасна глупачка.
— Разбира се, че си била.
— Да, но ти, Кен, ти си такава мида. Изобщо не знаех какво всъщност изпитваш към жена си. Не знаех дали я приемаш такава каквато е и си страхотно почтен към нея, или дали ти… ами, дали просто сляпо й вярваш. И си помислих, че ако е било така и внезапно си открил, че ти изневерява, може да си побеснял. Чувала съм разни истории за теб. Винаги си много тих, но понякога си доста заплашителен.
— И значи си помисли, че просто съм я хванал за гърлото и съм отнел живота й, удушавайки я?
— Ами… да… точно това си помислих. А и алибито ти беше малко несериозно. И тогава реших да ти подам ръка и съчиних онази глупава история как съм те видяла да печаташ в стаята си. И когато чух, че си казал, че си ме видял да надзъртам… е, това почти напълно ме убеди, че ти си го извършил. Това и странностите на Линда.
Кенет Маршъл въздъхна:
— Нима не разбираш, че казах, че съм те видял в огледалото, за да подкрепя твоята история. Мислех… мислех, че ти е необходимо тя да бъде подкрепена.
Розамънд се втренчи в него:
— Не искаш да кажеш, че си помислил, че аз съм убил жена ти?
Той се размърда смутено и смънка:
— Да му се не види, Розамънд, не си ли спомняш как веднъж едва не уби онова момче за кучето? Как увисна на врата му и не го пускаше?
— Но това беше преди толкова години.
— Да, зная…
Тя рязко каза:
— И какъв мотив мислиш, че съм имала, за да убия Арлин?
Погледът му се отклони. Той пак измърмори нещо. Розамънд кресна:
— Кен, ти, суетник такъв! Помислил си, че съм я убила заради теб най-безкористно, така ли? Или… да не би да мислеше, че съм я убила, понеже аз самата те искам за себе си?
— Съвсем не — възмутено каза Кенет Маршъл. — Но нали знаеш какво каза онзи ден… за Линда и за други неща… и сякаш… беше загрижена какво става с мен.
— Винаги съм била загрижена.
— Вярвам, че е така. Нали разбираш, Розамънд… аз обикновено не мога да говоря за нещата… не ме бива по приказките, но… но искам да си изясним това. Арлин не ме интересуваше — само мъничко в началото… а да живееш с нея ден след ден беше доста изнервящо. Всъщност беше същински ад, но аз страшно много я съжалявах. Беше такава проклета глупачка… побъркана по мъжете… просто нищо не може да направи… а те винаги я зарязваха и се отнасяха отвратително с нея. Просто чувствах, че не мога да бъда този, който ще я зареже накрая. Бях се оженил за нея и от мен зависеше да се грижа за нея, доколкото мога. Мисля, че тя знаеше това и наистина ми беше благодарна. Тя беше… тя беше трогателно създание наистина.
Розамънд каза нежно:
— Няма нищо, Кен. Разбирам.
Без да я погледне, той напълни внимателно лулата си и измърмори:
— Ти… ме разбираш толкова добре, Розамънд.
Розамънд леко се усмихна.
— Сега ли ще ме попиташ дали искам да се омъжа за теб, Кен, или си решил да чакаш шест месеца?
Лулата му падна от устата и се разби в скалите долу. Той каза:
— По дяволите, това е втората лула, която затривам тук. И нямам друга. Откъде, по дяволите, знаеш, че съм определил шест месеца като съвсем благоприличен срок?
— Предполагам, защото това е благоприличният срок. Но предпочитам нещо по-конкретно сега, ако обичаш. Защото през тези месеци може да срещнеш някое друго преследвано създание от женски пол и отново да се притечеш на помощ като истински рицар.
Той се разсмя.
— Този път ти ще бъдеш преследваното създание от женски пол, Розамънд. Ще зарежеш това твое проклето моделиерство и ще живеем в провинцията.
— Не знаеш ли, че имам доста добри приходи от моята работа? Нима не разбираш, че това е моята работа — че аз съм я създала и че се гордея с нея! И имаш дързостта да дойдеш и да ми кажеш: „Зарежи я, скъпа.“
— Имам дързостта да ти го кажа, да.
— И мислиш, че те обичам толкова, че да го направя?
— Ако не е така — заяви Кенет Маршъл, — тогава няма смисъл.
Розамънд отговори:
— О, мили мой, цял живот съм искала да живея с теб в провинцията. И сега… това ще се сбъдне…