Това означаваше, че съм улучен само веднъж.
Удари ме в крака, докато се търкалях. Не бях сигурен как се получи, но искри, заболя.
Роботът опита да отстъпи, но аз го хванах, пренебрегвайки раздиращата болка в крака. Последния път, когато бях прострелян, в началото не го бях усетил, обаче сега ми беше трудно да се преборя със силната болка. Все пак успях да попреча на робота да стреля по мен отново, понеже се пресегнах и отключих устройството, което крепеше пушката към машината. Оръжието падна.
За съжаление, докато се борех, поне двадесетина дрона се бяха измъкнали от тавана — където бяха маскирани като панели — и се спуснаха надолу с пропелерите си. Далеч не бях в такава безопасност, каквато си бях представял, тук, обаче засега вниманието им беше съсредоточено върху фигурата, която излезе от разтопения метал на стената: мъж — целият от пламък, а фигурата му — тъмночервена като разтопена скала. Зарево беше пристигнал. Колко жалко, че не беше истински.
Стиснах раненото си бедро и огледах стаята за Меган. Криеше се близо до ъгъла в коридора, който водеше към лабораторията. Зарево не беше реален, не напълно, но не беше и илюзия. Беше сянка от друго място, от друга версия на нашия свят. Не че наистина беше дошъл да ме спаси; Меган просто налагаше върху нашия свят гънка от онзи свят и така създаваше усещането, че все едно той е тук наистина.
Заблуди дроновете — всъщност, можех да усетя топлината, идваща от разтопената стена и да подуша дима във въздуха. Когато дроновете започнаха френетично да стрелят, аз се пресегнах в отворения фризер и грабнах шепа епруветки. После изкуцуках през стаята и отидох при Меган, която беше дошла при мен веднага щом бе разбрала, че съм улучен.
— Слонце — каза тя и простена, хвана ме под мишница и ме измъкна на скрито място, а после натъпка епруветките в джоба си. — Оставям те сам за пет минути и ти позволяваш да те ранят.
— Поне ти взех подарък — отвърнах аз и притиснах гръб в извивката на стената, а Меган бързо превърза раната ми.
— Подарък? Епруветките?
— Взех ти нова пушка — казах аз, стискайки зъби заради болката, докато тя пристягаше превръзката.
— Имаш предвид ФАМАС, която остави ей там на пода?
— Аха.
— Разбираш, че всеки от, да речем, стотината дрона, с които се сражавах отвън, имаше такава пушка. Към този момент вече можем да построим крепост от тях.
— Е, когато свършиш с използването им за крепостта, ще ти трябва и една за стрелба. Ето, заповядай! Даже върви с… — изскимтях от болка. — Даже върви със стая, пълна с мъртви роботи. И може би няколко стека. Не знам дали онзи ме излъга за стековете.
Зад Меган Зарево изглеждаше спокоен, а куршумите се топяха, преди да го достигнат. Не беше толкова горещо, колкото би трябвало — все едно огънят беше някъде далече, а ние усещахме полъх от него.
Едва разбирахме как действат силите на Меган. Дроновете, които Зарево разтопи, не бяха наистина мъртви, а стената не се беше отворила наистина. Способността на другия свят да влияе върху нашия беше краткотрайна. За минута всички бяхме уловени в изкривяването на реалността при смесването на двата свята, но след секунди всичко щеше да се изгуби и да се върне към нормалното.
— Добре съм — казах. — Трябва да вървим.
Меган не каза нищо и пак ме хвана под мишницата. Фактът, че не отговори — и че беше спряла и двама ни насред сражението, за да прегледа раната — ми каза каквото трябваше да знам. Бях ранен зле и кървях много.
Промъкнахме се по коридора към лабораторията. Погледнах през рамо, за да се уверя, че дроновете не ни следят. Така беше, но видях и нещо притеснително: Зарево ме гледаше, отново. През пламъците на изкривяването две черни очи срещнаха моите. Меган се кълнеше, че Зарево не може да види нашия свят, ала той вдигна ръка към мен.
Скоро излязохме от полезрението му. Шумният пукот на престрелката ни следваше, когато с препъване влязохме в лабораторията с всичките ѝ органи. Тревожно отстъпихме встрани, когато друга група дронове мина край нас. Дори не ни погледнаха. Имаха да се бият с Епичен.
Прекосихме стаята и се озовахме в осветения коридор оттатък. Оставих истинска кървава следа на пода.
— Що за място е това? — попита Меган. — Онези работи в стъклениците сърца ли са?
— Аха. Ама как ме боли кракът…
— Коуди — тревожно каза Меган, — Ейбрахам излезе ли?… Окей, добре. Палете джиповете и пригответе пакета за първа помощ. Дейвид е ранен.