Манекенът махна пренебрежително с ръка.
— Стар номер. Аз самият го използвах, преди да взема решението повече да не правя мотиватори от живи Епични. Служи да не разберат те колко просто е всъщност всичко. Както и да е, вече знаеш тайната. Може би ще помогне; не знам. А сега може ли да ме оставиш с мъката ми?
Изправих се на крака. Внезапно се почувствах много уморен. Може би беше остатъчен ефект от оздравяването ми по-рано.
— Знаеш ли слабостта на Проф?
Летящ рицар поклати глава.
— Нямам представа.
— Лъжеш ли?
Той изсумтя.
— Не. Не лъжа. Така и не ми даде да разбера каква е, а всичките ми предположения се оказаха погрешни. Питай Тиа. Може да ѝ е казал.
— Мисля, че Тиа е мъртва.
— Проклятие. — Летящ рицар се умълча. Погледът му изстина. Надявал се бях тайната на мотиваторите да хвърли светлина върху Проф и онова, което той правеше, дарявайки силите си на другите. Но още нямах отговор защо по този начин някои Епични можеха да избегнат тъмнината.
Или пък всъщност не могат, помислих аз. Трябваше да разговарям с Едмънд, онзи, когото наричаха Конфлукс.
Отправих се към вратата, подминавайки мъртвата Епична в ковчега. Мълчаливо се надявах Летящ рицар да не намери начин да върне жена си; съмнявах се, че ще получи каквото иска от повторното събиране с нея.
— Убиецо на Стоманеното сърце — викна той след мен.
Обърнах се, а манекенът приближи към мен. Носеше върху дланта си малко устройство. То приличаше на цилиндрична батерия, от стария примитивен модел, каквито бях виждал в рекламите на играчки в записите, които ни пускаха след вечеря във Фабриката. Навремето ми се струваха някак по-реални — по-скоро картина на живота в света преди Епичните — от екшъните, които прекъсваха.
О, да живееш в свят, където децата ядат шарени зърнени храни за закуска и молят родителите си за играчки.
— Какво е това? — попитах аз и взех устройството от ръката на манекена.
— Инкубатор за тъканни проби. Ще опази клетките свежи достатъчно дълго, за да ми ги изпратите. Когато се провалите и ви се наложи да убиете Джонатан, вземете ми проба от неговото ДНК.
— За да можеш да направиш някакво устройство, поробвайки неговите клетки, и да се обогатиш?
— Джонатан Федрус има най-могъщите изцелителни способности от всички Епични, които са ми известни — отговори Летящ рицар, а манекенът му ми отправи груб жест. — Ще създаде болконтрол, по-мощен от всички, които съм изпробвал някога. Може… може да подейства на Амала. Повече от година не съм опитвал нищо за нея. Но може би… Не знам. Все едно. Трябва да направите така, че Джонатан да продължи да лекува хора и след смъртта си. Знаеш, че той би искал това.
Не обещах нищо, обаче взех инкубатора.
Човек не знае какво може да му послужи.
Част втора
11.
Намирах се в някакво студено и тъмно място.
Светът ми се състоеше единствено от звуци. Всеки звук беше ужасен, нападаше, пищеше. Свих се на кълбо пред тях, но тогава атакуваха светлините. Ослепителни, ужасни. Яростни. Мразех ги, обаче не постигах нищо. Плачех, но и това ме плашеше; собственото ми тяло ме предаваше с удар отвътре, заедно с всички отвън.
Натрупваше се, за да стигне до климакс от тътен, искри, горене, трясъци, скърцане и ужасни експлозии, докато…
Събудих се.
Бях се свил неудобно на задната седалка на единия от джиповете. Движехме се по разбита магистрала през нощта. Колата трополеше и скърцаше, а ние се носехме към Атланта.
Замигах уморено и опитах да осмисля съня. Кошмар? Сърцето ми определено биеше бързо. Помнех, че бях напълно ужасѐн от шума и бъркотията, но не приличаше на никой от дотогавашните ми кошмари.
Нямаше вода. Смътно помнех няколко кошмара от времето във Вавилар и те винаги включваха удавяне. Седнах и се облегнах умислено. След нещата, които бях открил за Епичните, не можех да пренебрегвам нито един лош сън. Но къде ме поставяше това? Хората все така щяха да имат кошмари. Как да прецениш дали някой е важен, или си е просто сън?
Е, не бях Епичен. Затова сигурно нямаше значение.
Протегнах се и се прозях.
— Е, как се справяме?
— Тази нощ напредваме добре — отговори Ейбрахам от предната седалка. — Тук има по-малко камънаци по пътя.
Когато беше възможно, пътувахме нощем, разделени в двата джипа, с изключени светлини и се ориентирахме с уредите за нощно виждане. По предложение на Ейбрахам сменяхме местата си през няколко часа; той каза, че така разговорите не доскучават и шофьорите остават бдителни. Всички, освен мен, шофираха. Което беше съвсем несправедливо. Само заради онзи път. Е, и заради другия. И третия, с пощенската кутия. Ама сериозно, кой помни такива работи?