Сега Мизи и Ейбрахам бяха в моя джип, а Меган и Коуди в другия. Измъкнах пушката, която бях прибрал в краката си. С едно докосване свих приклада и така можех да използвам уреда за нощно виждане и термалния визьор, за да погледна навън.
Ейбрахам имаше право. Тази магистрала, макар и разбита, беше общо взето в по-добро състояние от онази, по която пътувахме от Нюкаго до Вавилар, и в много по-добро от пътя до замъка на Летящ рицар. Подминавахме изоставени край пътя коли, а нито един от градовете в района не беше осветен — или защото бяха изоставени, или защото обитателите не искаха да привличат вниманието на Епичните. Предположих, че първото е по-вероятно. Хората гравитираха към по-големите градове, където им се налагаше да са под властта на Епични, но и имаха някакъв достъп до необходимите за живот неща.
Колкото и да беше ужасен Нюкаго, все пак предоставяше сравнително стабилен живот. Пакетирана храна от някоя от действащите фабрики, чиста вода, електричество. Не беше цветна зърнена закуска, но беше по-добро от живота в пустошта. Пък и по отношение на Епичните, в града хората бяха като пасаж риби — прекалено незначителни, за да изпъкват. Човек просто се надяваше да не бъде убит при някой внезапен изблик на гняв.
Най-сетне зърнах стар зелен пътен знак, който обявяваше, че не сме далеч от Канзас сити. Щяхме да го заобиколим, понеже тук властваха Епични. Най-вече Коравия. За щастие, сегашното положение на Атланта не беше много далеч. Пътуването на задната седалка на тези коли съвсем не беше удобно. Искри, преди всичко да се разпадне, страната беше голяма.
Извадих мобилния. Определено беше приятно пак да го ползвам, макар че се наложи да намаля яркостта на екрана, за да не освети колата ни. Написах съобщение на Меган.
Целувка.
След секунда мобилният примигна и проверих отговора.
Шегичка.
Мръщех се, докато не забелязах, че съобщението не е от Меган, а от непознат номер.
Летящ рицар?, предположих аз.
Е, технически погледнато, това е Мани, моят манекен — отговори той. — Иначе, да. И да, наблюдавам комуникациите ви. Свиквай.
Нали си даваш сметка, че всички са уверени в пълната сигурност на твоите мобилни, написах аз.
Значи всички са идиоти, отговори Летящ рицар. Много ясно, че мога да чета каквото изпращаш.
А ако Проф ме убие и вземе този телефон?, попитах аз. Не се ли притесняваш да не забележи, че си ми писал?
В отговор неговите съобщения изчезнаха, както и моите до него. Искри. Можеше да хакне паметта на мобилния ми?
Помни сделката ни, написа той. Искам тези клетки.
Не бях сключвал такава сделка, обаче нямаше полза да го споменавам сега. Надрасках номера му на листче, после погледах как — съвсем очаквано — последното му съобщение избледня. След секунди дойде отговорът на Меган.
И аз те целувам, Колене.
Там всичко наред ли е?, попитах аз.
Ако под „наред“ разбираш да полудявам, защото съм принудена да слушам как Коуди си измисля разни истории една след друга, значи е наред.
Изпратих усмивка.
Разбери ме, той твърди, че е участвал в олимпиадата, обаче някакъв елф му задигнал медала.
Почакай играта на думи, написах аз. Обикновено има някоя ужасна шега на края на историята.
Ще пътувам с Ейбрахам в следващата отсечка, отговори тя. Сериозно. Мислех, че съм превъзмогнала чувството, че трябва да удуша някого от отряда. Оказва се, че желанието да убия Коуди по жесток и безчовечен начин няма нищо общо с тъмнината. Беше напълно естествено.
Хмм. Може би ще искаме да проверим дали нещо от приказките на Коуди е специално свързано с твоята психе. Има шанс, макар и малък, ако изправянето срещу страховете може да потуши тъмнината, други външни стимули да я направят по-агресивна.
Минаха няколко секунди.
Зубрач, дойде най-сетне съобщението.
Просто се старая да обмисля всички възможности.
Наистина, отговори тя, защо не мога в крайна сметка да излизам с момче с „полезна“ обсесия?
Усмихнах се.
Например?