— Почти. Следата му. Погледни на два часа.
Извадих пушката, отворих покрива и се изправих. Оттук видях нещо много интересно край пътя: огромна равнина смачкани мъртви растения. Простираше се надалеч.
— Градът определено е минал в тази посока — обясни Ейбрахам. — Не можеш да го видиш оттук, обаче това е част от много широка ивица мъртва трева. Широка колкото цял град. Илдития оставя такава следа, когато се движи — като диря на гигантски охлюв.
— Страхотно — отговорих аз и се прозях. — Нека да я проследим.
— Дадено — каза Ейбрахам. — Обаче гледай по-внимателно. Коуди каза, че е видял хора, които вървят в дирята.
Отново погледнах и наистина, няколко малки групи хора крачеха по широката ивица земя.
— Ха — казах аз. — Отдалечават се от града. Ние смятаме, че градът се движи на север, нали?
— Да — отвърна Ейбрахам. — Това обърка и Коуди и Меган. Искаш ли да го проучим?
— Да — съгласих се аз и отново седнах в джипа. — Ще пратя другите двама.
Свърнахме от пътя и се насочихме към ивицата мъртва трева. Написах съобщение на Меган. Вижте какво можете да разберете от изостаналите хора, но не поемайте рискове.
Това са бежанци, отговори тя. Какво рискуваме? Скорбут?
Коуди и Меган тръгнаха напред, а ние изостанахме. Опитах да подремна, обаче седалката на джипа беше твърде неудобна, а и — макар наистина да нямаше основания за тревога — се тревожех за Меган.
Най-сетне съобщението от нея дойде. Те са бежанци. Знаят за Проф, но го наричат Ослепителния. Тук е от две или три седмици и някои Епични му се противопоставят, в това число и главният Епичен тук — някакъв тип, наречен Крадеца.
Хората са избягали от града, понеже мислят, че сблъсъкът между Проф и Крадеца е неизбежен. Смятат да се махнат за седмица или две, да се прехранват както могат, и после да се върнат и да видят кой е на власт в крайна сметка.
Казаха ли на какво разстояние е градът?, попитах аз.
Вървят от часове, значи… може би час или два с джип? Казват още, че ще срещнем и други бежанци, които пък се движат към Илдития. Бегълци от Канзас сити.
Значи поне част от гражданите бяха избягали. За мен беше облекчение да го узная.
Показах съобщенията на Мизи и Ейбрахам.
— Тази забележка за политиката в Илдития е полезна — каза Ейбрахам. — Това ще рече, че Проф не е стабилизирал властта си над града. Няма да разполага с ресурсите да ни търси.
— Ще успеем ли да влезем? — попита Мизи. — Без да изглеждаме подозрително?
— Можем да се скрием сред бегълците от Канзас сити — отговорих аз.
— Дори и от това няма да има нужда — каза Ейбрахам. — Крадеца позволява на хората да влизат и да излизат безнаказано от Илдития, затова често има поток навътре и навън. Можем да се представим за работници и те би трябвало да ни приемат веднага.
Кимнах бавно, после наредих да продължим вън от пътя, но да заобиколим отдалече ивицата мъртва земя. Функциониращите коли — бяха преправени да се захранват от батерии — бяха новост на повечето места по света. Кой знае на какви дръзки глупости можехме да налетим, ако се приближахме твърде много до напълно отчаяни хора.
Меган и Коуди се върнаха при нас и заедно продължихме по неравната земя още около час. Аз наблюдавах през визьора и забелязах първите признаци за Илдития: ниви. Намираха се до града, не върху мъртвата земя, а непосредствено до нея. Това можеше да се очаква — Атланта беше известна с продукцията си.
Скоро след като видях нивите, забелязах още нещо да наднича над хоризонта пред нас — сред огромния, иначе безличен пейзаж, съвсем не на място се издигаха контурите на град.
Бяхме намерили Атланта или Илдития, както се наричаше сега.
Градът от сол.
13.
Седях на капака на джипа, който бяхме паркирали в някаква горичка на два-три километра от Илдития, и проучвах града през визьора на пушката. Илдития представляваше град, който беше голяма част от старата Атланта — центърът, кварталите и някои предградия. Диаметърът ѝ беше десетина километра, според Ейбрахам.
Небостъргачите ми напомниха за Нюкаго, макар да признавам, че животът в града не ми беше дал добра представа за силуета му. Тези сгради ми изглеждаха по-раздалечени и по-източени. Освен това, бяха направени от сол.
Когато чух за града от сол, аз си го представих от прозрачен кристал. Божичко, сбъркал бях. Сградите бяха матови. Прозрачни бяха само по ъглите, където просветваше слънцето. Приличаха на камък, а не на грамадни буци от обикновената сол за ядене.