Налагаше се да ползвам радиото по стария начин.
— Върнах се — казах аз тихо, като натисках бутона за предаване.
— Дейвид, ти си смахнат — отговори ми нечий глас.
Усмихнах се.
— Здрасти, Меган — отговорих и се вмъкнах в тесния коридор. Притичах покрай падналите роботи. — Всички ли се изтеглят?
— Всички, които имат малко ум.
— И аз те обичам. — Спрях на ъгъла, където за пръв път се бях натъкнал на роботите пазачи и надзърнах иззад него. Помещението оттатък беше тъмно, както и преди. Преметнах пушката през рамо и огледах през визьора за изостанали роботи. — Почти съм готов да тръгвам. Дайте ми още няколко минути.
— Прието.
Превключих радиото само на предаване, за да не предупредя някой застанал наблизо враг с бърборенето на хората ми. За съжаление, нямах време да съм по-предпазлив. Номерът с фалшивата следа скоро щеше да бъде разкрит. Сякаш в потвърждение на заплахата, далечна експлозия разтърси сградата.
Опипах стената и включих осветлението, после отидох в другия край на стаята при един от големите фризери. Повърхността от неръждаема стомана отрази лицето ми, обрасло с двуседмична четина. Според мен изглеждаше опърпана. Меган пък ѝ се подсмихваше.
С разтуптяно сърце отключих първия хладилен шкаф и го отворих със замах, при което отвътре излетя леден въздух. Имаше редове и редове стъклени епруветки с цветни капачки. Не мотиваторите, които търсех, а най-вероятно ДНК на Епични.
— Е — прошепнах аз, — поне не е рафт с пакети замразена вечеря.
— Не — отговори ми някакъв глас. — Държа замразената храна в другия шкаф.
5.
Не помръдвах, а по гръбнака ми пъплеше хлад. Обърнах се, като внимавах да не правя резки движения, и установих, че за беля съм пропуснал един робот, скрит в сенките на стаята. Пръчковидното тяло съвсем не беше заплашително, но подобрената щурмова пушка ФАМАС ГЗ, монтирана в горната му част, беше нещо съвсем различно.
Обмислих дали да опитам да го прострелям, но тялото ми беше обърнато в погрешната посока. Щеше да ми се наложи да извъртя пушката и да се надявам да улуча робота, преди сам да бъда прострелян. Шансовете ми не изглеждаха добри.
— Аз наистина имам храна в другия шкаф — продължи гласът, излъчван от робота. Мъжки глас, теноров, мек. Това трябва да беше един от тайнствените хора, който управляваха Оръжейната. Повечето дронове изглеждаха автономни, но господарите им би трябвало да наблюдават — всяка пушка имаше камера. — Помни обаче, не са замразени вечери. Стекове. Няколко подбрани ребрени пържоли, останали от доброто старо време. Липсват ми повече от всичко.
— Кой си ти? — попитах.
— Онзи, когото опитвате да оберете. Как заблуди моите дронове?
Прехапах устни и опитах да изчисля времето за реакция на пушката, докато се прокрадвах настрани и гледах как ме следва. Искри. Проследяващата апаратура беше отлична; пушката не се отклони от мен. Дори говорителите на робота произведоха тихо цъкане като предупреждение и аз застинах на място.
А дали имаше пълен обхват на движение? Може би не…
— Значи това е останало от могъщия Джонатан Федрус — рече гласът. — Праща ударен отряд в опит да открадне от мен.
Федрус? Разбира се. Работникът от Оръжейната мислеше, че още сме с Проф. Ние не бяхме разгласявали шумно, че той е паднал под властта на силите си; поначало повечето хора не знаеха, че е Епичен.
— Наложи ни се да дойдем — отговорих аз, — само защото вие отказахте да търгувате с нас.
— Да, много почтено от ваша страна. „Продайте ни каквото искаме, иначе ще си го вземем със сила.“ Очаквах нещо повече от един от специалните отряди на Джонатан. Вие просто… — гласът замлъкна, после продължи по-тихо. — Какво искаш да кажеш с това, че е имало и друг? Откраднали са какво? По дяволите, как изобщо знаят къде се намира?
Нещо отговори приглушено. Опитах да отстъпя, но дронът отново издаде предупредителния звук, този път по-силно.
— Ти — каза гласът, като върна вниманието си към мен. — Обади се на приятелите си. Кажи им да върнат откраднатото от другия мъж или ще те убия. Имаш три секунди.
— Ъх…
— Две секунди.
— Хора!
Стената вдясно от мен се стопи в прилив на топлина и разкри смътна форма оттатък.
Свих се и — противно на инстинктите си — се търкулнах към дрона. Първоначално той изстреля един откос по мен, но — както се бях надявал — когато стигнах твърде близо, пушката му не успя да се сгъне достатъчно надолу, за да ме улучи.