Типът хорър истории, които обсъждаме в тази книга, са подчинени на собствената си нереалност (факт, който Харлън Елисън осъзнава отлично — той категорично отказва думата „фантазия“ да бъде изписвана като описание по кориците на неговите книги). Вече засегнахме въпроса „На кого му е потрябвало да пише страшни истории в свят, изпълнен с истински ужасии?“. Според мен причината хорър жанрът да се проваля почти винаги в телевизионния формат, е тясно свързана с този проблем: „Изключително трудно е да напишеш добра страшна история в свят, изпълнен с истински ужасии.“ Призрак в кулата на шотландски замък просто не може да се мери с хилядамегатонови бойни глави, химико-биологични оръжия и ядрени електроцентрали, които явно се състоят от елементи на детски конструктор, сглобени от несръчни деца. Дори чудовището в „Тексаско клане“ бледнее пред онези мъртви овце в Юта, умъртвени от един от По-Добрите Ни Нервнопаралитични Газове. Ако в онзи момент вятърът беше духал в другата посока, до Солт Лейк Сити щеше да стигне солидна доза от това, което уби овцете. И, приятели мои, някой ден вятърът няма да духа в правилната посока. Помнете ми думите, ако искате, предайте ги и на своя представител в Конгреса. Рано или късно, вятърът се променя.
И все пак, възможно е да се работи в хорър жанра. Съответните емоции могат да бъдат предизвикани от хора, които са решени да го направят. Има нещо оптимистично във факта, че, независимо от всичките световни страхотии, хората все още могат да се разкрещят заради нещо, очевидно невъзможно. Хорър предавания биха могли да се създават от сценаристи или от режисьори… стига ръцете им да не бяха вързани.
За един писател най-дразнещото нещо в телевизионния формат вероятно е забраната да пусне в употреба всичките си умения. Проблемът на телевизионния сценарист доста напомня ситуацията, в която се е озовала човешката раса в разказа на Кърт Вонегът „Харисън Бержерон“. Там на интелигентните хора се поставят електрошокови оглавници, за да им пречат да мислят, по-пъргавите, атлетични хора са принудени да носят тежести по себе си, а хората с изразени творчески умения носят дебели, размазващи картината очила, за да им пречат да възприемат света около себе си. В резултат е създадено общество на абсолютно равенство… но на каква цена.
Идеалният телевизионен сценарист притежава минимален талант, огромно безочие и закърняла душица. Според съвременния изключително циничен холивудски жаргон, най-важното е сценаристът да „се представя добре по срещи“. Дори една от тези квалификации да се промени и горкият сценарист почва да се чувства като бедния Харисън Бержерон. Заради всичко това Елисън, който е писал за „Стар Трек“, „До краен предел“, „Младите адвокати“ и пр., е малко изперкал. Но пък ако не беше, щеше напълно да изгуби уважението ми. Неговата лудост е нещо като медал най-висша степен, като стомашните язви на Джоузеф Уомбо в „Полицейска история“. Няма причина един писател да не може да си изкарва хляба като пише ежеседмично за телевизионни програми. Всичко, което му е нужно, са слаби алфа-мозъчни вълни и възприемане на писателския процес като умствен еквивалент на товаренето на камион с каси кока-кола.
Всичко това се случва отчасти поради федерални разпоредби и отчасти поради максимата, че властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно. Телевизията достига почти всеки американски дом и финансовите залози са огромни. Затова телевизията става все по-предпазлива с годините. До там, че е заприличала на кастриран стар мързелив котарак, решен да не си нарушава удобството и се придържа към Принципа на най-непротиворечивите ТВ програми. Телевизията е като дебелото хленчещо хлапе, каквото всички сме познавали в детството си, едрото, тромаво дете, което се свива, още когато вдигнеш ръка срещу него, с което всички се заяждат, просто защото то се страхува, че ще се заяждат с него.
Каквото и изразно средство да изберете обаче има един универсален прост факт в хорър жанра, така да се каже основата на всички страшни истории: трябва да изплашите публиката. Рано или късно трябва да си сложите страховитата маска и да се развикате „Буга-буга!“. Не помня кой от мениджърите на нюйоркския бейзболен отбор „Метс“ се беше загрижил за потенциалните тълпи почитатели, които неговият отбор от безхаберни играчи ще привлече: „Няма да се разминем само с дима от скарата, рано или късно ще трябва да им дадем и истинска пържола“. Същото важи и за хорър жанра. Не можете вечно да залъгвате читателя с намеци и да го храните с дим; рано или късно дори великият Х. П. Лъвкрафт е трябвало да покаже чудовището, промъкващо се в избата или в камбанарията.