Човек си пускаше да гледа „Тъмни сенки“ всеки ден с убеждението, че нещата не биха могли да станат по-смахнати… но някак си това се случваше. По едно време всички герои някак се бяха върнали назад във времето до 17-ти век, където за шест седмици се размотаваха в старомодни дрехи. Барнабас имаше братовчед върколак. Друга братовчедка беше полувещица-полудемон. На сапунените сериали, разбира се, никога не им е липсвала тяхна собствена уникална лудост. Например моят любим похват е „Номерът с хлапето“, който се изразява в следното: да речем, че на дадена героиня й предстои да роди през март. До юли хлапето вече ще е на две години. През ноември на шест. През февруари момчето ще лежи в болницата, в кома, блъснато от кола на връщане от училище, където вече е в шести клас. И през март, година след раждането си, младежът ще е вече на осемнадесет и готов да се включи във веселбата като сам надуе корема на съседското момиче, развие самоубийствени наклонности или заяви на ужасените си родители, че е хомосексуалист. „Номерът с хлапето“ е достоен за история на Робърт Шекли с неговите алтернативни светове, но ако не друго, поне в другите сапунени сериали героите си остават мъртви, след като им изключат животоподдържащите системи (и, разбира се, в следващите четири месеца се проточва дълго дело срещу доктора, който ги е изключил, за убийство от състрадание). Актьорите, чиито герои умират, си прибират последната заплата и отиват да си търсят друга работа. Това не важеше за „Тъмни сенки“. Там мъртвите просто се връщаха като призраци. Този трик бие даже „Номерът с хлапето“!
По-късно Дан Къртис направи два филма по сюжета на „Тъмни сенки“ и неговите немъртви герои. Такъв скок от телевизията към киното не е необичаен (друг подобен пример е „Самотният рейнджър“), но се случва рядко. Филмите на Къртис, макар и не точно идеални, са приятни за гледане. Направени са стилно, остроумно и са пропити с изобилни кървища, каквито Къртис не би могъл да използва в телевизионния формат. Филмите освен това са направени с огромна енергия. Тъкмо тази енергичност беше причина „Нощен преследвач“ да стане „Телевизионен филм с най-висок рейтинг“, излъчван дотогава (в последствие този рейтинг е подобряван осем или девет пъти, като един от филмите с повече точки е пилотният епизод за — направо да ти приседне! — „Лодка на любовта“).
Самият Къртис е забележителен, обаятелен човек, дружелюбен по един рязък, почти грубоват начин, склонен да си присвоява цялата заслуга за проектите си, но го прави толкова очарователно, че никой не възразява. Къртис ми напомня по-старото и по-очукано поколение холивудски продуценти и изглежда никога не се затруднява да реши с какво да се заеме. Ако ви харесва, той ще ви подкрепи безусловно. Ако не ви харесва, за него сте „кучи син без капка талант“ (фраза, която мен винаги ме е радвала и не бих се учудил, ако, след като прочете тези редове, той ми се обади и я използва по мой адрес). Той е забележителен ако не с друго, поне с това, че е единственият продуцент в Холивуд, който може да направи толкова откровено страшен филм като „Нощен преследвач“. Сценарият беше дело на Ричард Матисън — телевизионен сценарист, чийто ритъм на писане и драматичен стил вероятно не са се появявали в телевизията от времето на Реджиналд Роуз. Къртис и Матисън, заедно с Уилям Ф. Нолан, направиха заедно още един филм, за който феновете на жанра още говорят — „Трилогия на ужаса“, с участието на Карън Блек. Най-популярен от тази трилогия е последният сегмент, по мотиви от разказа на Матисън „Плячка“. Там госпожица Блек прави покъртително соло изпълнение в ролята на жена, преследвана от дяволска кукла с копие — кървави, завладяващи, ужасяващи петнадесет минути, които най-точно обобщават мнението ми за Дан Къртис: той има вроден, безпогрешен талант да открие най-податливото на ужаса местенце у зрителя и да го сграбчи с ледена ръка.
„Нощен преследвач“ разказва историята на прагматичен журналист на име Карл Колчак, който работи в Лас Вегас. Актьорът в ролята на Колчак, Дарън Макгавин, има лице, което някак успява да е едновременно изморено, достолепно, цинично и мъдро под очуканата сламена шапка. Героят е съвсем реалистичен — клони повече към Лу Арчър, отколкото към Кларк Кент — и основната му грижа е да изкара някой долар в града на казината.
Колчак попада на серия убийства, които изглежда са дело на вампир и като ги проследява, навлиза все по-дълбоко в сферата на свръхестественото, а в същото време води словесна битка със силните на деня във Вегас. В крайна сметка репортерът успява да открие вампира в една изоставена къща, която той използва за свое леговище, и пронизва сърцето му с дървен кол. Последният обрат в сюжета е напълно предвидим, но това не го прави по-малко удовлетворителен — Колчак е дискредитиран и уволнен, изхвърлен от вестника, който няма място за вампири нито в своя философски раздел, нито във връзките си с обществеността. Макар да е успял да види сметката на кръвопиеца (Бари Атуотър), победител накрая се оказва грандоманията на Лас Вегас.