Както Бърт Роджър отбеляза, интересът към „Колчак: Нощен преследвач“ беше подновен за кратко, когато сериалът беше повторно излъчен по CBS в часа за вечерна класика. Не мога обаче да се съглася със заключението на Роджър, че интересът се дължи на качествата на самия сериал. Ако излъчването е събрало голяма аудитория, подозирам, че това се дължи на същата причина, поради която салоните са пълни за среднощните прожекции на „Луда трева“. Вече споменах притегателната сила на пълната некадърност и тук отново се натъкваме на същото нещо. Мисля, че хората, които са видели програмата веднъж, не са могли да повярват колко е ужасна и са гледали втори път, за да се уверят, че очите им не ги лъжат.
Е, уверили са се. Вероятно само „Пътуване до морското дъно“, платформата, чрез която изгря звездата на онзи апостол на некадърната телевизия Ъруин Алън, може да се мери със срива на Колчак. Но все пак да не забравяме, че дори Сийбъри Куин със своята поредица за Джулс де Грандин в списание „Странни истории“ невинаги се справяше с форма̀та на продължителния сюжет с един главен герой, а той беше един от най-талантливите научнофантастични писатели за времето си. Все пак „Колчак: Нощен преследвач“ (който стана известен сред някои коментатори като „Седмичното чудовище на Колчак“) има своето местенце в сърцето ми — вярно, съвсем малко местенце — и в сърцата на множество почитатели. Има нещо детинско и съвсем опростено в тази негова пълна некадърност.
5
Съществува пето измерение отвъд човешкото познание. Измерение обширно като космоса и безкрайно като вечността. То съществува между светлината и сянката, между науката и суеверието, между пропастта на човешките страхове и върховете на човешкото познание. Това е измерение на въображението. Област, която наричаме… Зоната на здрача.
С това доста помпозно въведение — което не звучи никак помпозно, изречено с премерения, почти безразличен глас на Род Сърлинг — зрителите биваха поканени да пристъпят в един странен необятен свят… и те тръгваха. „Зоната на здрача“ се излъчваше по CBS от октомври 1959 г. до лятото на 1965 г. — от вцепенената неподвижност на правителството на Айзенхауер до включването на Америка във Виетнамската война при Линдън Джонсън, първото дълго горещо американско лято и появата на Бийтълс. От всички драматични сериали, излъчвани по американската телевизия, този се характеризира най-трудно. Шоуто не беше уестърн, нито полицейска драма (макар че някои от епизодите бяха във формат на уестърн или историята включваше „стражари и апаши“); не беше научна фантастика (макар че в програмата на телевизиите беше записано като такова); не беше комедия (макар че някои епизоди бяха забавни); не беше окултно (макар че често разглеждаше окултни истории по своя си специфичен начин); не беше и свръхестествено. Беше нещо уникално и това е основната причина едно цяло поколение да свързва това творение на Род Сърлинг с шестдесетте години на века — поне такива, каквито хората ги помнят.
Род Сърлинг, създателят на програмата, доби популярност по времето, което сега е известно като „златната ера“ на телевизията — макар че онези, които го наричат така заради топлите си спомени за сборни програми като „Студио Едно“, „Игрален дом 90“ и „Климакс“, някак са забравили такива бози като „Господин Арсеник“, „Загадъчни ръце“, „Опасен портал“ и „Плетеница“. Всички те вървях по едно и също време и в сравнение с тях дори днешните предавания „Вега$“ и „Това е невероятно!“ могат да минат за великолепен американски театър. Телевизията никога не е имала златна ера, само поредица пиринчени сезони с варираща яркост.
Все пак от време на време телевизията създава отделни златни късчета и три от ранните телевизионни сценарии на Сърлинг — „Закономерности“, „Комикът“ и „Реквием за боксьор, тежка категория“ — са една от главните причини изобщо да се говори за „златна ера“. Макар че Сърлинг никога не е бил изолиран случай. Мнозина други, включително Пади Чайефски („Марти“) и Реджиналд Роуз („Дванадесет гневни мъже“) допринасяха към илюзията за златен блясък.
Сърлинг е син на месар от Бингамтън, Ню Йорк; боксов шампион (със своите към 1.60 м височина вероятно в най-леката категория) и парашутист по време на Втората световна война. Първите си (неуспешни) опити да пише направил в колежа, а после продължил (все така неуспешно) да пише за една радиостанция в Синсинати. В своето описание на кариерата на Сърлинг, Ед Наха разказва:
Начинанието се оказало неудовлетворително. Неговите твърде задълбочени герои не се харесвали на шефовете, които очаквали служителите им направо „да впият зъби в земята!“.