С книгата за Пати Хърст така и не открих правилния път навътре. А и през всичките шест седмици, докато опитвах, нещо друго упорито ми се въртеше из главата. Става дума за една статия, която бях прочел, за случайно изпускане на биохимическо оръжие в Юта. Лошите гадинки се измъкнали от херметичните си контейнери и изтребили един куп овце. Но което е по-важно, твърдеше статията, ако само вятърът беше духал в другата посока, добрите хора от Солт Лейк Сити ги е чакала доста неприятна изненада. Статията ми припомни един роман на Джордж Р. Стюарт, „Търпеливата Земя“. В книгата на Стюарт тежка болест унищожава по-голямата част от човечеството и нашият герой, който се е сдобил с имунитет чрез изключително навременно ухапване от змия, става свидетел на екологичните промени, случващи се в отсъствието на хората. Първата част от доста дългата книга на Стюарт е завладяваща. Втората не толкова — твърде много екология, не достатъчен сюжет.
По онова време живеехме в Колорадо и аз често имах възможност да слушам библейската радиостанция, която излъчваше гръмките си предавания от Арвада. Един ден чух проповедникът да нищи фразата: „Веднъж във всяко поколение ще ги постига напаст“. Хареса ми как звучи — човек би казал, че е взета от Библията, но не е. Всъщност толкова ми хареса, че я записах и я закачих над пишещата си машина: „Веднъж във всяко поколение ще ги постига напаст.“
Тази фраза, историята за биохимичното изпускане в Юта и спомените ми за книгата на Стюарт се преплетоха с мислите ми за Пати Хърст и SLA и един ден, докато седях пред пишещата машина, а очите ми се местеха между зловещата проповед на стената и влудяващо празния лист, зареден в машината, аз написах, просто, за да напиша нещо: „Светът свършва, но всички в SLA някак имат имунитет. Ухапала ги е змия.“ Погледах написаното известно време, а после добавих: „Край на петролната криза“. Това ми се стори жизнерадостна мисъл по своя си ужасен начин — щом няма хора, няма и безкрайни опашки за бензин. Под първите фрази на листа написах скорострелно: „Край на студената война“, „Край на замърсяването“, „Край на чантите от кожа на крокодили“, „Край на престъпленията“, „Период на отмора“. Последното ми хареса. Звучеше като фраза, която определено трябва да бъде записана. Подчертах я. Постоях още петнадесетина минути, докато слушах Ийгълс на малкия си касетофон и след това написах: „Доналд Дефрийз е тъмен човек.“ Нямах предвид чернокож. Внезапно ми беше хрумнало, че на снимките, направени от охранителните камери по време на банковия обир, в който участва и Пати Хърст, лицето на Дефрийз почти не се вижда. На главата си носи огромна шапка и видът му е по-скоро въпрос на предположения. Написах: „Тъмен човек без лице“, след което вдигнах поглед и отново съзрях страховития малък лозунг: „Веднъж във всяко поколение ще ги постига напаст“. И това беше всичко. Прекарах следващите две години, пишейки привидно безкрайна книга, наречена „Сблъсък“. Стигна се до там, че почнах да я описвам на приятелите си като „моят личен Виетнам“, защото все си повтарях, че след още стотина страници ще почна да виждам светлината в тунела. Завършеният ръкопис беше над хиляда и двеста страници и тежеше шест килограма — същото тегло като топката за боулинг, която предпочитам да използвам. Една топла юлска вечер го пренесох на тридесет пресечки от нашия хотел до дома на редактора ми. По някаква причина, известна само на нея самата, жена ми беше увила целия пакет в целофан. Докато прехвърлях тежестта от едната ръка към другата за трети или четвърти път, ми хрумна внезапно прозрение. Щях да умра, точно в момента, точно там на Трето Авеню. Бърза помощ щеше да ме открие проснат в канавката, умрял от инфаркт, а чудовищния ми ръкопис, увит в своя целофан, ще се извисява победоносно над прострените ми ръце.
Имаше моменти, когато откровено мразех „Сблъсък“, но в нито един момент не изгубих импулса да продължа да пиша. Дори когато нещата с моите хора в Боулдър се влошиха, книгата ме изпълваше с някаква дива радост. Нямах търпение всяка сутрин да седна пред машината и да се гмурна обратно в онзи свят, където Ранди Флаг понякога беше гарван, а понякога вълк и където голямата битка не се водеше за петрол, а за човешки души. Трябва да призная, изпълваше ме усещането, че танцувам лудешки върху гроба на целия свят. Пишех този роман в един особено тревожен период за света като цяло и за Америка конкретно. За първи път усещахме недостиг на петрол; тъкмо бяхме преживели жалкия край на администрацията на Никсън и първата в историята президентска оставка; бяхме тежко разгромени в югоизточна Азия и се опитвахме да се справим с един куп домашни проблеми — от абортите по поръчка до инфлацията, която растеше главоломно и страховито.