Накрая трябва да благодаря и на писателите — между които Рей Бредбъри, Харлън Елисън, Ричард Матисън, Джак Фини, Питър Строб и Ан Ривърс Сидънс — които бяха така добри да отговорят на писмата с въпросите ми и да ми предоставят информация за замисъла на произведенията си, които са обсъдени тук. Техните думи осигуриха дълбочина, която иначе щеше осезаемо да липсва на тази книга.
Това май е всичко. Само още нещо — по никакъв начин не искам да оставате с впечатлението, че това, което предстои да прочетете, е идеално. Подозирам, че, въпреки многобройните проверки, все още са останали грешки. Надявам се само да не са твърде много, нито твърде сериозни. Ако ги откриете, моля, пишете ми, за да ги поправим в следващите издания. Надявам се, че тази книга ще ви достави удоволствие. Прочетете я наведнъж от край докрай или по малко оттук-оттам, но непременно се забавлявайте, докато четете. Това е нейната цел, както и на всеки мой роман. Може би нещо в текста ще ви накара да се замислите или ще ви разсмее, или пък ядоса. Всяка от тези реакции ще е добре дошла. Единствено не ми се ще да мисля, че на някого може да му е скучно.
За мен написването на тази книга беше изтощително, но и крайно удовлетворително. Някои дни беше мъка, друг път истинска радост. В резултат пътят вероятно се е получил неравен и доста ще друса. Мога единствено да се надявам, че и вие като мен накрая ще решите, че си е струвало да се измине.
Стивън Кинг
Централен Ловъл, Мейн
„Кое е най-лошото, което някога си правил?“
„Това няма да ти кажа, но ще ти кажа, кое е най-лошото, което ми се е случвало… най-ужасното нещо…“
„Добре, чака ни истинска веселба, но първо трябва да пратим някой да пази отвън…“
Глава I
4 октомври, 1957 г. и една покана за танц
1
За мен ужасът — истинският ужас, а не разните таласъми и караконджули, дето щъкат из главата ми — започна един следобед през октомври, 1957 г. Тъкмо бях навършил десет години. По идеално стечение на обстоятелствата се намирах в централното кино на Стратфорд, Кънектикът.
Филмът, който прожектираха, е един от любимите ми за всички времена и фактът, че се беше случил тъкмо този филм, а не някой уестърн с Рандолф Скот или военен с Джон Уейн, също беше много подходящ за случая. Ранната прожекция в онзи ден, когато започна истинският ужас, беше филмът „Земята срещу летящите чинии“ с Хю Марлоу в главната роля. По онова време той беше станал известен с ролята си на непримиримия ксенофоб, зарязан от приятелката си Патриша Нийл в „Денят, в който Земята спря да се върти“ — малко по-стар и доста по-сдържан научнофантастичен филм.
В „Денят, в който Земята спря да се върти“ извънземен на име Клаату (Майкъл Рени в искрящо бял междугалактически анцуг) каца насред столицата Вашингтон с летящата си чиния (която искри като един от онези пластмасови Исуси, с които в Библейския летен лагер награждават децата, научили най-много строфи от Библията). Клаату бавно слиза по спуснатия трап и спира в основата му, където се оказва център на внимание на всеки ужасѐн поглед и под прицела на няколкостотин армейски дула. Тъкмо в този момент на паметно напрежение, момент, който е особено сладък в спомените ми и който превръща хора като мен в заклети почитатели на киното, Клаату започва да премята из ръцете си някакъв уред. Уредът прилича на малка ръчна косачка и при вида му млад войник с твърде нервен спусък прострелва пришълеца в ръката. Оказва се, че уредът е средство за комуникация, подарък за президента. Нищо смъртоносно, само най-обикновено междузвездно общуване.
Това беше през 1951 г. Онзи съботен следобед в Кънектикът, шест години по-късно, създанията в летящите чинии бяха доста по-враждебно настроени.
Извънземните от „Земята срещу летящите чинии“ напълно се различаваха от благородната и някак трагична осанка на Майкъл Рени в ролята на Клаату. Със своите сбръчкани тела и старчески лица, изкривени в постоянна гримаса, те повече приличаха на древни и изключително злобни оживели дървета. Вместо да донесат на президента комуникатор, като всеки посланик, който иска да демонстрира качествата на собствената си страна, извънземните от „Земята срещу летящите чинии“ бяха донесли смъртоносни лазерни лъчи, разрушение и в крайна сметка война. Всичко това — най-вече разрушаването на столицата Вашингтон — беше представено крайно реалистично благодарение на специалните ефекти, дело на Рей Харихаузен. Един симпатяга, който като дете сам беше ходил на кино със свой приятел на име Рей Бредбъри.