Жанрът, който сме се заели да разглеждаме, дали ще е във вид на книги, филми или телевизионни предавания, винаги е едно и също нещо: измислени ужасии. И един въпрос, който изниква постоянно, поставен от хора, явно напипали парадокса (но не успели напълно да го изяснят за себе си), е: защо му е на човек да измисля ужасии, когато светът и така е пълен с тях?
Отговорът, изглежда, гласи, че хората измислят ужасии, за да успеят да се справят с реалния ужас. С безкрайна човешка изобретателност ние сграбчваме тези разрушителни отчуждаващи елементи и се опитваме да ги превърнем в инструменти, които да неутрализират сами себе си. Терминът катарзис произхожда още от древната гръцка драма. Някои колеги в моя жанр използват този термин доста свободно, за да оправдаят творенията си, но катарзисът действително има място тук, ако и по-ограничено. Въобразеният ужас е изразен, изхвърлен навън ужас. Така може да се окаже, че масово разпространеният художествен ужас се превръща в терапевтичен диван за цял един народ.
И така, нека, за последен път преди да продължа, се върна към октомври, 1957 г. Колкото и абсурдно да изглежда на пръв поглед, „Земята срещу летящите чинии“ беше придобил ролята на символично политическо твърдение. Под недодяланата си история за извънземни нашественици, филмът се беше превърнал в преглед на абсолютната война. Онези алчни, противни древни чудовища, пилотиращи летящите чинии, всъщност бяха руснаците; разрушаването на Паметника на Вашингтон, Белия дом и Върховния съд — всички предадени със страховита реалистичност чрез ефектите на Харихаузен — демонстрираха разрухата, която можеше да се очаква, ако атомните бомби бъдеха изстреляни.
А ето и финала на филма. И последната чиния е поразена от тайното оръжие на Хю Марлоу — ултразвуково оръжие, което прекъсва електромагнитното захранване на летящите чинии или някаква подобна достоверно звучаща глупост. Улиците на Вашингтон са огласени от високоговорители, съобщаващи, че „Опасността отмина… Опасността отмина“. Камерата ни показва чистите небеса. Злодеите с лица, изкривени в страховити гримаси, са унищожени. Кадърът рязко ни пренася на калифорнийски плаж, неизвестно как останал напълно пуст с изключение на Хю Марлоу и новата му съпруга (която, естествено, е дъщерята на Жилавия Стар Военен, Загинал За Родината). Двамата са на медения си месец.
— Ръс — пита го тя, — мислиш ли, че някога ще се върнат?
— Не и в такъв хубав ден — успокоява я той. — И не в толкова прекрасен свят.
Двамата се затичват хванати за ръка през пенливите вълнички и тръгват финалните надписи.
За момент — само за момент — парадоксалният номер е проработил. Успели сме да овладеем ужаса и да го накараме да се самоунищожи — номер, подобен на това да се издърпаш сам за връзките на обувките. За момент по-дълбокият страх — действителният руски сателит Спутник и неговото значение — е изтрит. Той, разбира се, ще се върне, но това ще се случи по-късно. Засега сме се изправили срещу най-страшното и то не се е оказало чак толкова лошо. Краят е осигурил онзи магически миг на възстановена сигурност и единност — чувство, подобно на усещането, когато влакчето на ужасите приключи своята обиколка и двамата с любимото момиче слезете съвсем невредими.
Вярвам, че това чувство на сближаване, предизвикано от жанр, специализиращ в теми като смърт, страх и чудовищност, прави злокобния танц толкова магически удовлетворителен. А също и неизчерпаемата способност на човешкото въображение да създава безкрайни илюзорни светове и да извлича полза от тях. Тъкмо такъв свят талантливата поетеса Ан Секстън е могла да използва за да се спаси чрез писане от лудостта. Тъкмо чрез стихотворенията си, които очертават и изразяват нейното пропадане във водовъртежа на лудостта, тя е успяла да си възвърне способността да функционира в реалния свят… поне за известно време. И други вероятно са успели да извлекат същата полза от стиховете й. Това обаче далеч не означава, че художественото творчество е оправдано, само ако е полезно. Достатъчно е просто да доставя удоволствие на читателя, не мислите ли?
Аз живея в този свят по собствено желание откакто се помня — дълго преди стратфордското кино и Спутник I. Не се опитвам да кажа, че травмата, нанесена от руското постижение, е предизвикала у мен интерес към ужаса и научната фантастика. Просто посочвам момента, в който за първи път усетих полезната връзка между света на фантазиите и онова, което вестник „Седмично четиво“ наричаше „актуалните събития“. Тази книга е една неангажираща разходка из този свят, из всички въображаеми и страховити светове, които са ме очаровали и ужасявали. Ще забележите, че повествованието не е особено добре планирано или подредено и, ако това ви заприлича на нескончаемото лутане на ловджийско куче с не особено остро обоняние, което постоянно се разсейва и тръгва да преследва странични следи, аз няма да се разсърдя.