След всичко казано, време е да обърнем внимание на „Х — Мъжът с рентгеновите очи“ — един от най-интересните и най-нетипични хорър филми създавани въобще, при това завършващ с една от най-разтърсващите гнусни сцени в киното.
Този филм от 1963 г. е режисиран и продуциран от Роджър Корман, който по това време търпи своето преобразяване от скучната гъсеница, продуцирала такива посредствени филми като „Нападението на чудовищните раци“ и „Малкото магазинче за ужаси“ (който не успява да впечатли дори с дебюта на Джак Никълсън) в пеперудата, на която дължим такива интересни и доста красиви филми като „Маската на Червената Смърт“ и „Ужасът“. Мисля, че „Х — Мъжът с рентгеновите очи“ отбелязва точно момента на измъкването му от пашкула. Сценарият е дело на Рей Ръсел, автор на „Сардоникус“ и още няколко романа, сред тях доста претрупаният „Инкубус“ и много по-успешният „Принцеса Памела“.
В „Мъжът с рентгеновите очи“ Рей Миланд играе учен, който разработва капки за очи, които му позволяват да вижда през стени, дрехи, карти за игра и каквото друго се сетите. Т.е. става нещо като супер герой. Но се оказва, че веднъж започнал, процесът не може да спре. Очите на Миланд започват физически да се променят, като първо стават силно кървясали, а после се покриват с причудлива жълтеникава люспа. По това време ние, зрителите, вече започваме да се изнервяме — може би усещаме задаващата се погнуса, да не кажем, че дори вече сме се сблъскали с нея. Очите ни са една от онези уязвими точки в защитата ни, които биха могли да ни предадат. Представете си, например, как забивате палец в нечие око, как го усещате пихтиесто, как ви изпръсква, когато се пуква. Противно, нали? Не можете дори да си представите такова нещо. Но пък сигурно си спомняте онази стара игра, която се играе на Хелоуин, когато в тъмното от ръка на ръка се предават обелени гроздови зърна и се произнася със злокобно-тържествен глас: „Това са очите на мъртвеца“. Отврат, а? Гадост, нали? Или както казват моите деца „ГНУУУС!“
Очите, както и всички останали части на лицето, присъстват у всички хора — даже оня стар нещастник Аятолах Хомейни си има чифт очи. Доколкото знам обаче никога не е правен филм на ужасите за нос, излязъл от контрол. И никога не е съществувал филм, наречен „Пълзящото ухо“, но има филм, озаглавен „Пълзящото око“. Ние всички усещаме, че очите са най-уязвими сред нашите сетивни органи, а освен това (гадост!) са меки, което май е най-лошото от всичко.
И така, когато Миланд не сваля тъмните очила във втората половина от филма, ние ставаме все по-подозрителни какво ли се крие зад тях. В същото време обаче се случва и още нещо, което извисява този филм до Лъвкрафтови висини, по начин различен и някак по-чист, отколкото в споменатия по-горе „Пришълец“.
Древните Богове, казва ни Лъвкрафт, са някъде там, в пространството и единственото им желание е някак да се завърнат тук. Той също загатва, че те имат достъп до енергийни източници, които биха довели обикновен смъртен до лудост; сили толкова могъщи, че цяла пламтяща галактика не може да се равнява и на една хилядна тяхна част.
Мисля, че докато зрението на Рей Миланд продължава да се засилва бавно и неумолимо, той започва да вижда тъкмо един от тези източници на енергия. Първо го вижда като светлинна призма, просветваща някъде там в мрака — видение, каквото бихте очаквали под въздействието на ЛСД, да речем. Ако си спомняте, пак на Корман дължим изпълнението на Питър Фонда в „Пътешествието“ (в съавторство с Джак Никълсън), да не говорим за „Дивите ангели“, който съдържа онази великолепна сцена, в която умиращият Брус Дърн изхриптява: „Някой да ми даде цигара.“ Но да се върнем на яркото ядро, което Миланд вижда и което постепенно става все по-голямо и се вижда все по-ясно. Но което е по-лошо, то може да се окаже живо… и да осъзнава, че някой го гледа. Зрението на Миланд е проникнало до края на Вселената и отвъд и това, което вижда там, го влудява.
Накрая образът на тази сила запълва почти цялото видимо поле в кадрите, заснети от гледната точка на героя: ярко, помръдващо чудовище, чиито линии така и не се виждат съвсем отчетливо. Докато в един момент Миланд не издържа повече. Откарва колата си до някакво пустеещо място (с яркото Присъствие пред очите му през цялото време), маха очилата си и ние виждаме, че очните му ябълки са станали напълно, искрящо черни. Той спира за момент… и после си избожда очите, а Корман задържа последния кадър върху празните кървави гнезда. Носят се обаче слухове, които може да са верни, а може и да не са, че последната реплика от филма била отрязана, защото била твърде ужасяваща. Ако е вярно, тя действително е единственото нещо, което би могло да надмине този финал. Според слуховете, накрая Миланд се провиквал: „Все още виждам!“.