„Може червеите да са в мозъка й“, предположи Ники, братът на Чарли, със светнал поглед. „Може да са там вътре и да й ядат моооозъкаааа.“
„Няма начин“, отсякох аз. „Мозъкът е като… абе, виж сега, нищо не може да влезе вътре.“
Те обмислиха думите ми.
Стояхме в кръг около мъртвата котка. Тогава Ники внезапно попита:
„Ами ако пуснем тухла на дупето й, дали ще се изака?“
Този биологически въпрос, на който би могла да отговори една аутопсия, беше асимилиран и обсъден. Беше подсигурена тухла. Беше обсъдено кой трябва да я пусне върху мъртвата котка. Проблемът беше решен по отколешна традиция — с броилка. Ритуалът „Ала-бала-ница“ беше изпълнен. Един по един ние излизахме от кръга, докато Ники остана последен.
Тухлата беше пусната.
Мъртвата котка не се изака.
Втори извод: след като умреш, не акаш, ако някой пусне тухла на задника ти.
Малко след това бейзболната игра започна и ние изоставихме котката.
В следващите дни проучването на котката продължи. И винаги, когато чета стихотворението на Ричард Уилбър „Мармотът“, се сещам тъкмо за мъртвата котка в канавката до „Строителни материали Бърет“. Червеите се появиха няколко дни по-късно и ние гледахме развитието им с ужасен, отвратен интерес.
„Ядат й очите“, посочи с хрипкав глас Томи Ърбтър, пак от нашата улица. „Вижте момчета, даже очите ядат.“
Накрая червеите изчезнаха, като оставиха котката доста по-хилава на вид. Козината й вече беше придобила неопределен цвят, беше се сплъстила и проскубала. Ние наминавахме по-рядко. Разложението на котката беше минало в не толкова любопитен етап. Но на мен ми стана навик да я наглеждам на път за училище всяка сутрин. Беше просто още една спирка по пътя, част от сутрешния ритуал — като подрънкването с пръчка по оградата на изоставената къща или мятането на камъчета в езерото в парка.
В края на септември периферията на един ураган закачи Стратфорд. Имаше малко наводнение и, когато водата се отече няколко дни по-късно, мъртвата котка беше изчезнала, отнесена в наводнението. Днес я помня, а вероятно и винаги ще е така, като първата си близка среща със смъртта. Онази котка може да е изчезнала от лицето на земята, но не и от сърцето ми.
Изтънчените филми изискват от зрителите си подобаваща реакция — т.е. очакват реакцията на възрастни, зрели хора. Хорър филмите далеч не са изтънчени, затова ни позволяват да се завърнем към детската представа за смъртта — което може би не е толкова лошо нещо. Няма да изпадам до такива романтично опростени клишета от рода на: „Децата виждат всичко по-ясно“. Според мен децата просто виждат всичко по-наситено. В детските очи зелените морави са с цвета на смарагдите от Соломоновите мини (както са описани от Х. Райдър Хагард), синьото зимно небе е кристалночисто като ледена висулка, бялото на пресния сняг е искрящо от енергия. А черното е… по-черно. Много по-черно наистина.
Ето ви окончателната истина за хорър филмите: те не обичат смъртта, както някои хора си мислят, те обичат живота. Те не честват и не търсят изродените форми, а възпяват здравето и силата. Като ни показват нещастията на прокълнатите, те ни помагат да преоткрием малките (но в никакъв случай дребни) радости в живота си. Те са като бръснарските пиявици за душата, но изтеглят не лошата кръв, а страховете… поне за малко.
Хорър филмите питат дали искаме да огледате отблизо мъртвата котка (или тялото под чаршафа, ако използвам метафората от въведението към един мой сборник разкази), но не както биха го направили възрастните. Зарежете за момента философските последици от смъртта или религиозните възможности, заложени в идеята за спасението — хорър филмите ви предлагат просто хубавичко да огледаме физическия артефакт на смъртта. Да бъдем деца, които се преструват на патоанатоми. Може би дори като деца ще се хванем за ръце в кръг и ще изпеем песента, която дълбоко в сърцата си всички познаваме: времето е кратко, никой не е съвсем наред, животът е забързан, а смъртта си е смърт.
„Омега“, произнасят хорър филмите с тези детски гласове. „Това е краят“. И все пак универсалният подтекст, заложен във всеки добър хорър филм, гласи „Но не сега. Не и този път“. Защото с финалната си сцена хорър филмът е тържество за всички онези, които усещат, че имат възможност да проучват смъртта, понеже тя още не се е вселила в собствените им сърца.
Глава VII
Зловредното пристрастяване към хорър филмите