1
Сериозните почитатели на хорър жанра вероятно вече неловко се чудят дали не съм си изгубил ума — стига, разбира се, да приемем, че изобщо съм го имал. Успях да посоча няколко (вярно, съвсем малко, но все пак няколко) добри неща за „Амитивилски ужас“ и дори изкарах „Пророчество“ — филм, който открай време се счита ужасен — не чак толкова лош. Ако и вие попадате в групата на притеснените читатели, опасявам се, че нещата ще се влошат, защото по-късно смятам да се изкажа решително в полза на английския писател Джеймс Хърбърт, автор на „Плъховете“, „Мъглата“ и „Оцелелият“. Това обаче не е съвсем същото, защото Хърбърт не е лош писател, а е дамгосан като такъв от почитатели на фентъзи жанра, които не са чели творбите му.
Няма да се опитвам да оправдавам лошите филми, но когато човек прекара двадесет години, претърсвайки киносалоните за някой скрит диамант (или поне късче диамант) сред жалките второкласни филми, той осъзнава, че ако не запази чувството си за хумор, с него е свършено. Освен това започва да търси скрити шаблони и да се радва, когато ги открие.
А има и още нещо, което най-добре да си призная директно: ако човек изгледа достатъчно хорър филми, той някак се пристрастява към най-долнопробните сред тях. Филми, които са просто зле направени (като например „Завръщането“, неуспешният опит на Джак Джоунс да направи хорър филм), могат незабавно да се пренебрегнат. Но истинските фенове на жанра не могат да се наситят на филми като „Мозъкът от планетата Възбуда“ („Пришълец от друг свят с ненаситен глад за земни жени“). Вярно, обичта към тези филми е като обичта на родители към дете идиотче, но все пак е обич, нали така? Така.
В този ред на мисли ще си позволя да цитирам в пълното й великолепие една рецензия, поместена във филмовото приложение на списание „Замъкът на Франкенщайн“. Филмовото приложение излизаше на неравни интервали заедно със забележителния журнал на Калвин Бек, чак докато публикуването му беше прекратено. Тази рецензия всъщност е взета от последния издаден брой на списанието, №24. Ето какво има да каже един непрофесионален критик (вероятно самият Бек) за филма от 1953 г. „Чудовищният робот“:
Тъкмо заради шепа филми като този, списването на това приложение си заслужава усилията. Един от най-добрите ужасни филми, създавани изобщо, този абсурден бисер ни представя най-икономичното космическо нападение в историята на киното: един Ро-Мански нашественик, състоящ се от а) костюм на горила и б) шлем за гмуркане с прикрепени антени. Натикан в една от по-разпознаваемите Холивудски пещери със своята космическа машина за мехурчета (не, това не е шега, машината, която се явява двупосочен извънземен аудио-видео комуникатор, всъщност представлява бракувано радио от армейска разпродажба, поставено върху малка масичка и изпускащо сапунени мехури), Ро-Манецът се опитва да унищожи последните шест души, останали на земята, за да освободи планетата за колонизиране от другите Ро-Манци (от планетата Ро-Ман, разбира се, откъде другаде?). Този ранен опит в 3D киното си е спечелил легендарна (и съвсем заслужена) слава като един от най-смехотворните набързо скалъпени ниско бюджетни проекти, ако и да има някакъв откачен смисъл, когато се погледне като детинска фантазия за чудовища (всичко се оказва кошмар на едно побъркано от научната фантастика хлапе от петдесетте). Енергичните музикални композиции на Елмър Бърнщайн са чудесни и поддържат темпото на филма. Филмът е режисиран в рамките на три трескави дена от Фил Тъкър, режисьор също на безизвестния, но също тъй смехотворен проект с Лени Брус „Врява в залата за танци“.
В ролите Джордж Нейдър, Клаудия Барет, Джон Майлонг, Селена Ройл.
Ех, Селена, къде ли си сега?
Лично съм гледал рецензирания тук филм и потвърждавам, че всяка дума е вярна. Малко по-нататък в тази глава ще видим какво има да каже „Замъкът на Франкенщайн“ за други два легендарно лоши филма, „Слуз“ и „Космическо нашествие“, но точно сега сърце не ми дава да се занимавам с тях. Нека само кажа, че допуснах огромна грешка, когато гледах „Чудовищният робот“ (Ро-Манците донякъде могат да се разглеждат като шантави предшественици на злите циклони в „Бойна звезда Галактика“) преди десетина години. Даваха го по телевизията, събота вечерта и аз се приготвих да го гледам, като първо изпуших един доста добър джойнт. Не пуша трева често, защото изведнъж всичко ми се струва ужасно смешно. Онази вечер за малко да си докарам херния от смях. Смеех се със сълзи и буквално бях на пода през по-голямата част от филма. За мой късмет продължителността му е само шестдесет и три минути. Ако трябваше да гледам как Ро-Манецът си настройва армейското радио/машина за мехурчета „в една от по-разпознаваемите Холивудски пещери“, мисля, че щях да пукна от смях.