— Толкова ли обичаше котките?
— Не зная. Предполагам, че да. Никога не съм я чувал да говори за тях. Допускам — каза Томи замислено, — че доста се е забавлявала, когато е казвала на старите си приятелки: „Оставих ти нещо дребно в завещанието си, скъпа“ или „Онази брошка, която толкова обичаш — оставих ти я в завещанието“. Всъщност никому нищо не е оставила, с изключение на дома за котки.
— Обзалагам се, че по-скоро си е отмъщавала — каза Тапънс. — Мога да си я представя как казва всичко това на старите си приятелки… или на така наречените стари приятелки, защото ми се струва, че това са били хора, които тя въобще не е обичала. Просто се е забавлявала да ги води за носа. Бих казала, че беше един стар дявол, нали, Томи? Само че по някакъв смешен начин човек я харесваше за това, че беше стар дявол. Все е нещо да можеш да извличаш някаква радост от живота, когато си стар и си забутан в някакъв приют. Ще трябва ли да ходим до „Слънчевото било“?
— Къде е другото писмо, онова от мис Пакард? А, да, ето го. Сложих го заедно с това на Рокбъри. Да, тя казва, че има някои неща, които, доколкото разбирам, очевидно вече са моя собственост. Леля Ейда е взела някои мебели, нали разбираш, когато е отишла да живее там. Разбира се, и личните й вещи, дрехи и тем подобни. Предполагам, че някой ще трябва да ги продаде. Също и писмата. Аз съм изпълнител на завещанието, така че сигурно ще трябва да свърша това. Мисля, че няма нещо, което искаме да вземем, нали? С изключение на едно малко бюро, което винаги ми е харесвало. Мисля, че беше на стария чичо Уилям.
— Е, би могъл да го вземеш като спомен — каза Тапънс. — Всичко друго ще предложим на търг, нали?
— В такъв случай няма нужда ти да идваш въобще — рече Томи.
— О, мисля, че бих искала да дойда — каза Тапънс.
— Така ли? Защо? Няма ли да е твърде отегчително за теб?
— Кое? Да прегледам нещата й ли? Не, не мисля. Струва ми се, че у мен съществува доза любопитство. Старите писма и антикварните бижута винаги са интересни и смятам, че човек трябва да ги прегледа лично, а не просто да ги предложи на търг или да позволи на непознати да ровят из тях. Не, ще отидем, ще прегледаме нещата и ще видим дали има нещо, което искаме да задържим и ако има, ще уредим въпроса.
— Защо искаш да дойдеш наистина? Имаш някаква друга причина, нали?
— Ах — каза Тапънс, — ужасно е да си женен за човек, който знае твърде много за теб.
— Значи имаш друга причина?
— Нищо сериозно.
— Хайде, Тапънс. Не обичаш чак толкова да се ровиш в чужди вещи.
— Това, струва ми се, е мое задължение — каза Тапънс твърдо. — Не, единствената друга причина е…
— Хайде, изплюй камъчето.
— Бих искала да видя онази… онази стара хитруша отново.
— Коя? Онази, която мислеше, че има мъртво дете зад камината ли?
— Да — каза Тапънс. — Бих искала пак да поговоря с нея. Бих искала да разбера какво имаше предвид, когато ми наговори всички онези неща. Дали беше нещо, което си е спомнила или нещо, което просто си е въобразила? Колкото повече мисля за това, толкова по-необикновено ми изглежда. Дали това е някаква история, която тя си е съчинила или има нещо… имало е някога нещо, което наистина е станало с някаква камина или с някакво мъртво дете. Какво я накара да реши, че мъртвото дете може да е моето мъртво дете? Изглеждам ли като че ли имам мъртво дете?
— Не зная как очакваш да изглежда някой, който има мъртво дете — каза Томи. — Не би ми минало през ума. Както и да е, Тапънс, наш дълг е да отидем, а ти можеш да се забавляваш по своя зловещ начин между другото. Значи — решено. Ще пишем на мис Пакард и ще уточним деня.
4. Картина с къща
Тапънс пое дълбоко дъх.
— Съвсем същото е — рече тя.
Тя и Томи стояха на предното стъпало на „Слънчевото било“.
— Трябваше ли да е иначе? — попита Томи.
— Не зная. Просто имах усещането… свързано е с времето. Времето тече по различен начин на различните места. Връщаш се на някои места и чувстваш, че времето е летяло с бясна скорост и много неща са се случили… и са се променили. А тук… Томи… помниш ли Остенд?
— Остенд ли? Бяхме там през медения ни месец. Разбира се, че го помня.
— А спомняш ли си онзи надпис на трамвайната спирка? И как си го нагласихме в превод — „Спирка на времето“… Беше толкова смешно.