— Мисля, че беше в Ноке, а не в Остенд.
— Няма значение… спомняш си го. Е, това е като онзи надпис. Времето е спряло… Нищо не се е случило тук. Времето просто е стояло на едно място. Всичко си е съвсем същото. Това е като призраците, само че наопаки.
— Не разбирам за какво говориш. Целия ден ли ще прекараш тук в приказки за призраци, без дори да натиснеш звънеца? Освен това леля Ейда вече я няма. Това е различното. — И той натисна звънеца.
— Само това ще бъде различно. Моята възрастна дама ще си пие млякото и ще говори за камини, мисис Някоя-си ще е глътнала напръстник или чаена лъжичка, от стаята си ще излезе, писукайки, смешна, дребна женица и ще си иска какаото, мис Пакард ще слезе по стълбите и…
Вратата се отвори. Млада жена с найлонова престилка каза:
— Мистър и мисис Бересфорд? Мис Пакард ви очаква.
Младата жена тъкмо щеше да ги въведе в същата дневна, в която бяха преди, но в този момент мис Пакард слезе по стълбите и ги поздрави. В държанието й, както подобава, не се чувстваше обичайната оживеност. Бе сериозна, в нещо като полутраур, но не съвсем, защото това можеше да бъде смущаващо. Тя бе специалист по точната порция съболезнования.
Библейската продължителност на живота бе седемдесет години и смъртните случаи в нейното заведение рядко настъпваха преди това число. Те бяха очаквани и се случваха.
— Толкова мило от ваша страна, че дойдохте. Извадила съм всичко и съм го подредила, за да го прегледате. Радвам се, че можахте да дойдете толкова скоро, защото, в интерес на истината, вече имам трима-четирима души, които чакат за освободеното място. Надявам се, че ще проявите разбиране и няма да си помислите, че ви карам да бързате по някакъв начин.
— Но, моля ви, естествено, че разбираме — каза Томи.
— Все още всичко е в стаята, която заемаше мис Фаншо — обясни мис Пакард.
Тя отвори вратата, зад която бяха видели леля Ейда за последен път. Стаята имаше онзи изоставен вид, който придава леглото, покрито с покривка против прах, под която формите подсказват сгънати чаршафи и чинно подредени възглавници.
Вратите на гардероба бяха отворени, а съдържащите се вътре дрехи бяха внимателно сгънати на леглото.
— Какво правите най-често с… имам предвид какво се прави обикновено с дрехите и с другите такива неща? — попита Тапънс.
Мис Пакард прояви необходимата компетентност и готовност да помогне.
— Мога да ви кажа имената на две-три дружества, които много ще се зарадват на подобни неща. Тя имаше доста хубав кожен шал и хубаво палто, но мисля, че надали ще ги използвате вие? Но може би имате предвид някое ваше благотворително заведение, в което бихте искали да предложите нещата?
Тапънс поклати глава.
— Тя имаше някои бижута — рече мис Пакард. — Прибрах ги за по-сигурно. Ще ги намерите в дясното чекмедже на тоалетната масичка. Сложих ги там точно преди да пристигнете.
— Много ви благодаря — каза Томи — за грижите, които сте положили.
Тапънс гледаше втренчено една картина над камината. Беше малка картина с маслени бои, изобразяваща бледорозова къща, построена край един канал, над който се простираше малък извит мост. Под моста, на отсрещния бряг на канала, имаше нарисувана празна лодка. В далечината се виждаха две тополи. Беше много приятен малък пейзаж, но, въпреки това, Томи не можеше да разбере защо Тапънс го разглежда така задълбочено.
— Колко смешно — промърмори тя.
Томи я погледна въпросително. Според неговия дълъг опит нещата, които Тапънс намираше смешни, съвсем не можеха да се опишат с това прилагателно.
— Какво имаш предвид, Тапънс?
— Смешно е. Въобще не съм забелязала тази картина, когато бях тук преди. Странното е, че съм виждала тази къща някъде. Или може би тази къща е точно като някоя, която съм виждала. Доста добре си я спомням… Смешно е, че не мога да си спомня къде и кога.
— Предполагам, че си я забелязала, без наистина да си забелязала, че я забелязваш — каза Томи, чувствайки, че изборът му на думи е доста нескопосан и болезнено повторим, както и Тапънс бе повторила думата „смешно“.
— Ти забеляза ли я, Томи, когато бяхме тук миналия път?
— Не, но тогава не съм гледал специално за нея.
— А, тази картина — рече мис Пакард. — Не, не мисля, че сте я видели, когато бяхте тук последния път, защото съм почти сигурна, че тогава не висеше над камината. Всъщност тази картина бе собственост на една от другите ни гостенки и тя я даде на леля ви. Мис Фаншо изрази възхищението си веднъж или два пъти и другата възрастна дама й я подари, като настоя мис Фаншо да я вземе.