Мис Пакард я прекъсна.
— О, съжалявам, мисис Бересфорд, но не можем да направим това. Мис Фаншо я получи от мисис Ланкастър, а тя вече не е при нас.
— Не е при вас ли? — попита Тапънс изненадано. — Мисис Ланкастър? Онази, която видях последния път тук… с бяла коса, сресана назад? Пиеше мляко в дневната на долния етаж. Заминала си е, казвате?
— Да, всичко стана доста внезапно. Една нейна роднина, мисис Джонсън, я отведе преди около седмица. Мисис Джонсън се върнала от Африка, където живяла през последните четири-пет години… доста неочаквано. Сега тя ще може да се грижи за мисис Ланкастър в собствената си къща, тъй като тя и съпругът й ще се заселват в Англия. Мисля — продължи мис Пакард, — че на мисис Ланкастър не й се искаше много да ни напуска. Тя имаше… установени навици тук, разбираше се много добре с всички и беше щастлива. Беше много разстроена, много тъжна… но какво може да направи човек? В действителност тя нямаше думата по въпроса, защото, разбира се, Джонсънови плащаха за престоя й тук. Изказах предположение, че след като е била тук толкова време и е свикнала с нас, би било по-разумно да остане…
— От колко време беше при вас мисис Ланкастър? — попита Тапънс.
— О, почти шест години, струва ми се. Да, горе-долу толкова. По тази причина, естествено, тя бе започнала да се чувства у дома си.
— Да — рече Тапънс, — да, разбирам.
Тя се намръщи, погледна нервно към Томи, след което вирна решително брадичка.
— Съжалявам, че е напуснала. Когато разговарях с нея, имах усещането, че съм я виждала преди… лицето й ми се струваше познато. Впоследствие се сетих, че съм я срещала при една моя стара приятелка, мисис Бленкинсоп. Реших, че когато се върна отново да видя леля Ейда, ще разбера от мисис Ланкастър дали съм била права. Но, разбира се, след като е заминала при роднините си, това променя нещата.
— Напълно ви разбирам, мисис Бересфорд. Ако някой от нашите посетители може да се свърже с някой от старите си приятели или с някой, който е бил наясно с отношенията им навремето, тогава би било много по-различно. Не мога да си спомня някога да е споменавала за мисис Бленкинсоп, но и не ми се вярва, че би го направила въобще.
— Можете ли да ми кажете нещо повече за нея, кои са роднините й и как е попаднала тук?
— Наистина има много малко за разказване. Както казах, преди около шест години получихме писмо от мисис Джонсън, в което тя ни питаше за дома, след което тя самата дойде и го разгледа. Каза, че нейна приятелка й била говорила за „Слънчевото било“, разпита за условията и прочие, и си замина. След една-две седмици получихме писмо от адвокатска кантора в Лондон, в което се задаваха още въпроси, след което най-накрая ни писаха, че биха искали да приемем мисис Ланкастър и че до една седмица мисис Джонсън щяла да я доведе, ако имаме свободно място. Случи се така, че имахме и мисис Джонсън доведе мисис Ланкастър тук. Изглежда мисис Ланкастър хареса мястото и стаята, която й предложихме. Мисис Джонсън каза, че мисис Ланкастър би искала да донесе някои от собствените си вещи. Съгласих се, защото хората обикновено го правят и така се чувстват по-щастливи. По този начин всичко се уреди напълно задоволително. Мисис Джонсън обясни, че мисис Ланкастър е роднина на съпруга й, не много близка, но били загрижени за нея, защото те самите заминавали за Африка… мисля, че беше за Нигерия; съпругът й бил назначен там и тъй като вероятно щели да прекарат в Нигерия няколко години, преди да се върнат в Англия, а нямали дом, който да предложат на мисис Ланкастър, искаха да се уверят, че тя ще бъде приета някъде, където ще се чувства истински щастлива. Уверени бяха, че според това, което са чували, мястото тук е точно такова. Ето как всичко се нареди прекрасно и мисис Ланкастър се настани при нас много добре.
— Разбирам.
— Всички тук много обичаха мисис Ланкастър. Тя беше малко… е, знаете какво имам предвид… объркана в главата. Искам да кажа, че забравяше разни работи, объркваше ги и понякога не можеше да си спомня имена и адреси.
— Много писма ли получаваше? — попита Тапънс. — Имам предвид писма от чужбина и така нататък?
— Ами, мисля, че мисис Джонсън… или мистър Джонсън… писа веднъж-два пъти от Африка, но после писмата спряха. Боя се, че хората забравят, нали разбирате. Особено когато отидат в друга страна и започнат различен живот, освен това не мисля, че са поддържали много близък контакт с нея и преди. Според мен за тях тя е била далечна роднина, семейно задължение и нищо повече. Всички финансови въпроси се уреждаха чрез адвокат, мистър Екълс, много добра, уважавана фирма. Всъщност ние имахме отношения с тази кантора един или два пъти преди това, така че знаехме за тях, както и те за нас. Струва ми се обаче, че повечето от роднините и приятелите на мисис Ланкастър са починали, така че тя не получаваше писма от никого, както и никой не идваше да я види. Година по-късно дойде един много приятен на вид мъж. Мисля, че той въобще не я познаваше лично, но бе приятел на мистър Джонсън и също е бил на работа в колониите. Предполагам, че дойде просто да се увери, че тя се чувства добре.