— След което — каза Тапънс — всички забравиха за нея.
— Боя се, че да — каза мис Пакард. — Тъжно е, нали? Само че това е нещо по-скоро обичайно, отколкото извънредно. За щастие повечето ни посетители си създават собствени приятели тук. Сприятеляват се с някого, който има същите вкусове или някои общи спомени и така нещата се уреждат прекрасно. Мисля, че повечето от тях забравят по-голямата част от миналия си живот.
— Предполагам, че някои от тях — рече Томи — са малко… — Той се поколеба за думата — … малко… — Ръката му бавно се приближи до челото, но той я отдръпна. — Нямам предвид… — каза той.
— О, прекрасно зная какво имате предвид — рече мис Пакард. — Знаете ли, не взимаме душевно болни, но приемаме хора, които биха могли да се нарекат гранични случаи. Искам да кажа хора, които са доста сенилни… не могат да се грижат подобаващо за себе си или имат някакви прищевки и фантазии. Понякога си въобразяват, че са исторически личности. Правят го по доста безобиден начин. Имахме две Марии Антоанети тук, едната непрекъснато говореше за нещо, което наричаше Малкия Трианон и пиеше много мляко, което явно свързваше с мястото. Имахме и една мила женица, която настояваше, че е мадам Кюри и че е открила радия. Четеше вестници с голям интерес, особено новините за атомните бомби или научните открития. След това винаги обясняваше, че тя и съпругът й първи започнали да експериментират в тези области. Безобидните самозаблуждения са нещата, които те правят щастлив, когато си по-възрастен. Обикновено не продължават през цялото време, нали разбирате. Не сте Мария Антоанета всеки ден или дори мадам Кюри. Обикновено това се случва веднъж на две седмици. След това, предполагам, човек се уморява да продължава театъра. Разбира се, по-често хората страдат просто от слаба памет. Не могат точно да си спомнят кои са. Или пък твърдят, че са забравили нещо много важно и че само ако можеха да се сетят… Такива ми ти работи.
— Разбирам — рече Тапънс.
Тя се поколеба, после каза:
— Мисис Ланкастър… винаги ли ставаше дума точно за онази камина в дневната или тя си спомняше за някаква камина изобщо?
Мис Пакард я погледна изненадано.
— Камина ли? Не разбирам какво имате предвид.
— Тя каза нещо, което не разбрах… Може би е правела някаква неприятна асоциация с камина или е прочела някой разказ, който я е уплашил.
— Възможно е.
Тапънс каза:
— Все още се притеснявам за картината, която е дала на леля Ейда.
— Мисля, че наистина няма защо да се тревожите, мисис Бересфорд. Предполагам, че вече я е забравила. Струва ми се, че не я ценеше особено. Просто й беше приятно, че на мис Фаншо й харесва и с радост й я даде… Сигурна съм, че би се радвала вие да я вземете, щом и на вас ви харесва. Самата аз мисля, че е хубава картина. Не че разбирам много от картини.
— Ще ви кажа какво ще направя. Ще пиша на мисис Джонсън, ако ми дадете нейния адрес, и ще я питам дали мога да задържа картината.
— Единственият адрес, който имам, е хотелът в Лондон, в който отиваха… Мисля, че се казваше „Кливлънд“. Да, хотел „Кливлънд“, Джордж Стрийт. Щяха да водят, мисис Ланкастър там за четири-пет дни, след което мисля, че се канеха да отидат при някакви роднини в Шотландия. Предполагам, че в хотел „Кливлънд“ ще имат следващия им адрес.
— Е, благодаря ви… Сега за онзи кожен шал на леля Ейда.
— Ще отида да доведа мис О’Кийфи. — Тя излезе от стаята.
— Ще ме умориш с твоята мисис Бленкинсоп — каза Томи.
Тапънс изглеждаше самодоволна.
— Едно от най-добрите ми творения — рече тя. — Радвам се, че можах да я използвам… просто се мъчех да се сетя за някакво име и изведнъж в главата ми изплува мисис Бленкинсоп. Колко забавно беше, нали?