— Беше много отдавна… Няма вече военновременен шпионаж и контрашпионаж за нас.
— Още по-жалко. Беше забавно… да живеем в онзи пансион… да си измислям нова самоличност… наистина бях започнала да вярвам, че съм мисис Бленкинсоп.
— Имаш късмет, че се измъкна с това — каза Томи. — И по мое мнение, както ти казах веднъж, ти преигра.
— Не съм. Напълно бях влязла в ролята. Приятна жена, доста глупавичка и прекалено погълната от грижите за тримата си сина.
— Точно това имам предвид — рече Томи. — Един син щеше да бъде напълно достатъчен. Трима сина бяха прекалено много, за да се нагърбваш с тях.
— За мен бяха станали съвсем истински — каза Тапънс. — Дъглас, Андрю и… Боже мой, сега забравих името на третия. Знаех точно как изглеждат, характерите им и точно къде бяха разквартирувани, освен това твърде непредпазливо говорех за писмата, които получавах от тях.
— Е, всичко приключи — каза Томи. — Няма нищо за откриване тук, така че забрави мисис Бленкинсоп. Когато умра и ме погребеш, подобаващо ме оплачеш и се настаниш в някой дом за възрастни, предполагам, че през половината време ще се правиш на мисис Бленкинсоп.
— Доста скучно ще бъде да имам само една роля — отбеляза Тапънс.
— Защо мислиш, че старите хора искат да бъдат Мария Антоанета, мадам Кюри и така нататък? — попита Томи.
— Предполагам, защото им е скучно. На човек му става скучно. Сигурна съм, че и на теб щеше да ти доскучае, ако не можеше да използваш краката си, за да се разхождаш или ако пръстите ти бяха толкова схванати, че да не можеш да плетеш. Отчаяно търсиш нещо, с което да се забавляваш и решаваш да опиташ някоя известна роля, за да видиш как ще се чувстваш в нея. Напълно ги разбирам.
— Сигурен съм в това — каза Томи. — Господ да е на помощ на дома за възрастни, в който ще отидеш. Предполагам, че през повечето време ще бъдеш Клеопатра.
— Няма да съм някоя известна личност — каза Тапънс. — Ще съм някоя от прислужничките в замъка на Ани ще разказвам множеството пикантни клюки, които съм дочула.
Вратата се отвори и се появи мис Пакард, придружена от висока млада жена, облечена като медицинска сестра, с луничаво лице и гъста червена коса.
— Това е мис О’Кийфи… мистър и мисис Бересфорд. Искат да ви кажат нещо. Ще ме извините ли? Една от пациентките иска да ме види.
Тапънс чинно представи кожения шал на леля Ейда и сестра О’Кийфи изпадна във възторг.
— О, прекрасен е! Само че е прекалено хубав за мене. Сигурно ще си го вземете вие…
— Не, наистина няма. Твърде е голям за мен, аз съм прекалено дребна. Точно за високо момиче като вас е. Леля Ейда беше висока.
— О, тя беше величествена дама… Трябва да е била много красива като млада.
— Предполагам — рече Томи със съмнение. — Въпреки това сигурно ви е било много трудно да се грижите за нея?
— О, така беше, наистина. Само че тя имаше много силен дух. Нищо не можеше да я разстрои. Освен това не беше глупава. Ще се изненадате как научаваше нещата. Умът й беше остър като бръснач.
— Беше с характер, нали?
— Да, наистина. Съсипват те обаче онези, които хленчат — непрекъснато се оплакват и мрънкат. Мис Фаншо никога не беше потисната. Разказваше чудесни истории от старо време… Как веднъж яздила кон по стълбището на една вила, когато била момиче… поне така каза… Може ли това да е вярно?
— Не бих го отминал в нейния случай — каза Томи.
— Никога не знаеш за какво да й вярваш. Божичко, какви истории само разказват милите старици. Престъпниците, които са разпознали… Трябвало веднага да се обадим на полицията, ако ли не, всички сме в опасност.
— Спомням си, че някой беше отровен, когато бяхме тук миналия път — каза Тапънс.
— А, това бе мисис Локет. Случва й се всеки ден. Само че тя не иска полицията, трябва да й се извика лекар… толкова беше побъркана на тема лекари.
— А някоя… една дребна жена… викаше за какаото си…
— Трябва да е била мисис Мууди. Бедната жена, отиде си.
— Искате да кажете, че си е тръгнала оттук… напуснала е?
— Не, тромбозата я отнесе в гроба, много внезапно. Тя беше много привързана към леля ви. Не че мис Фаншо винаги намираше време за нея — мисис Мууди обикновено дърдореше безспир…
— Чух, че мисис Ланкастър е напуснала.
— Да, роднините й дойдоха да я вземат. Не искаше да си тръгва, милата.
— Каква беше тази история, която ми разказа тя… за камината в дневната?